— Какви ги приказваш, пепел ти на устата! Не е ли земята ни най-плодородната на света! Къде си виждал такива степи и такъв чернозем, такова жито и треви, толкова птици и дивеч, риба във водата и слънце над главата.
— А може пък да е много тежка за тях? Страхуват се, че няма да я задържат в ръцете си?
— Ненаситността и алчността никога не знаят мярка.
— Е, тогава и аз не зная, моя султанке.
— Ти нали ходи там веднъж, че втори, че и трети път. Нали те пращах. Видял си всичко. Разпитвал си. Мен ме откараха оттам дете, какво можех да зная? А тебе те пращах да разбереш всичко. Трябва да кажеш, когато те пита султанката.
— За казване ще кажа, моя султанке. Ама дали ще е тъй, както трябва?
— Кажи, както го мислиш.
— Щом си помисля, излиза, че земята ни, слава богу, още не е родила човек, който да се продаде на султана, да се потурчи, да стане слуга на стамбулския трон и да си опропасти земята.
— Е добре, но нали султаните са могли да изпратят свои санджакбейове в нашите степи?
— Ами ако никой не иска да отива там?
— Защо да не искат?
— Страхуват се.
— Защо не се страхуват да отиват в другите земи?
— Това вече не зная, ваше величество. Може затова и земите да не са еднакви, и езикът на хората да е различен, и нравът им също, та от едни враговете не се плашат, а други отдалеч ги заобикалят.
Тя уморено махна с ръка на Хасан, освобождавайки го, а сама отново се замисляше за мъките на своята страна и й се струваше, че дори завладяна и поробена, тя би имала по-спокоен живот, отколкото сега. Но веднага всичко у Роксолана започваше да крещи: за какво ти е спокойствие, когато нямаш свобода? Не изпита ли сама това измамно спокойствие, не се ли убеди? Душата крещеше, а упоритият разум настояваше на своето и тя продължаваше да додява на Хасан, докато един ден, сякаш не издържал, той се яви пред султанката и съобщи:
— Ваше величество, намери се човек.
— Какъв човек? — не разбра Роксолана.
— Ами такъв, който май е готов да служи на султана.
— Че откъде го изнамери?
— Ами сам е довтасал в Стамбул. При султана искал да иде, ама нали султанът е на поход. Та си помислих: може би да се яви при вас, моя султанке?
— Кой е той?
— Казва, княз бил. Май литовски княз, поданик на полския крал, а по произход като че ли е от нашата народност. Такава смесица в един човек, че и сам нечистият не би могъл да разбере каква е работата. Още когато ходих първия път при краля, чувах за този княз. Там все се съдеше за обиди, които сам причиняваше, комуто попадне. Много хитро и нагло князче.
— Как се казва?
— Вишневецки.
— Май известно име.
— За какво му е името? Само името не му стига, на княза му трябват още богатство и власт. Искал да прибави към своите имения богатствата на Галшка Острожка, която имала най-голяма зестра в кралството, и отгоре на това искал от краля да му даде Каневска и Черкаска област, та да сложел ръка едва ли не на половината Украйна. А като не получил ни едното, ни другото, избягал в Акерман при пашата и потърсил служба при негово величество султана. Моите хора го препратиха оттам в Стамбул.
— Ще го доведеш при мене — разпореди Роксолана.
— Ваше величество, дали да не подържа това князче като риба в саламура? Иначе няма ли да е преголяма чест за него: още недошъл в Стамбул и — хайде пред светлите ви очи? Кой ли не би мечтал ей така изведнъж да попадне в Топкапъ, че и да се яви пред великата султанка, узнавайки веднага всички тайни и легенди!
— Прибави към това и ужасите — усмихна се Роксолана. — Добре, подръж малко княза, та да има време да помисли на какво се е решил. След това го доведи тук, но го преведи бавно през всички врати на Топкапъ, та да набере страх. Ще разговарям с него в султанския Диванхане и евнусите да го държат здраво под мишниците.
Хасан задържа Вишневецки в пълния с бълхи мръсен кер-вансарай на Дългата улица. А когато го докара в Топкапъ, наистина преведе княза убийствено бавно и през трите всяващи страх врати, обградени от главорези, готови да свалят главата на човека само при едно помръдване на веждата от чаушите им, като всеки път се спираше, за да разкаже къде се събират еничарите, къде султанът гощава придворните си и гостите, къде живеят придворните мъдреци, а къде палачите, които отсичат главите. Наляво от втората врата Баб и Кулели, наречена така заради двете кули, отстрани имаше красива мраморна чешма, при която Хасан доведе княза, като каза, че тук мият главите на престъпниците, преди да ги отсекат. Затова и вратата понякога се нарича Соук чешме.
Князът се отдръпна от шуртящата вода с гримаса на погнуса.
— А ето от другата страна на вратата — спокойно продължи Хасан — се намира красивият бял камък, на който се излагат главите на убитите за измяна и престъпление. Днес камъкът е празен, понеже султанът не е в Стамбул, макар че тук могат да отрежат главата и без султана.