Роксолана като че ли чакаше само тези думи.
— Значи князът има намерение да пази великия султан от тази паплач? — попита тя. — Но как ще направи това онзи, който не може да опази себе си?
И когато князът, гримасничейки, отвори уста за нови обяснения, тя уморено каза, че не иска да знае нищо повече. Князът да чака спокойно в тяхната преславна столица, а тя в това време ще пише за него на падишаха, който единствен тук може да решава всичко.
Не подаде на княза ръката си да я целуне. Скри ръце под себе си, както умееше да прави това някога валиде Хафса, помръдна веждата си и даде знак на бостанджиите да изведат този човек. Едва кимна с глава на Вишневецки или по-скоро даде вид, че е кимнала, а на него му притъмня в очите. Но той беше твърде самоуверен, за да схване поражението си и заплахата в поведението на султанката.
Вишневецки излизаше от Вратата на блаженството наперен и изпълнен с гордост. Не се съмняваше, че е очаровал тази прочута султанка, пред която трепери цяла Европа. Ето колко просто се отказа от своя крал, скъса с него, пристигна в тази чужда столица, яви се пред властвуващата жена, смая я и я очарова.
Едва когато се озова зад втората врата в огромния еничарски двор, където сякаш дори не се чувствуваха стените на Топкапъ, а оцелялата от византийците църква „Света Ирина“ светеше с такова успокоително розово сияние, Вишневецки се сети, че е забравил да се оплаче на султанката от нетърпимите условия, при които живее в Стамбул. Би трябвало веднага да му подарят разкошен дворец край Босфора, а в същото време той, Димитър Корибут княз Вишневецки, води мизерно съществуване в дебрите на мръсния стамбул-ски пазар.
Всичко това той бързо хвърли в лицето на Хасан, който трябваше да го придружи до кервансарая на Дългата улица, но Хасан го изслуша невъзмутимо.
— Където е наредено, там настанихме княза — каза той спокойно.
— Това е оскърбление за моето високо положение! — развика се Вишневецки. — Трябваше да кажа на султанката и всичко щеше да се промени както подобава на моето достойнство.
— Защо не казахте? Казаното вече не можеш го върна, но и неказаното също — отбеляза Хасан.
— Пан довереният да предаде на султанката моето възмущение — не мирясваше князът.
— Султанката чува само онова, което иска да чуе — обясни му почти с открита подигравка Хасан. — А сега ясновелможният княз, ако иска да дочака султанската дума, трябва да седи мирно там, където е, понеже тук никак не обичат, когато човек много шава, като метилява овца.
И князът не можа да издържи дълго. Беше чакал в Стамбул няколко месеца, при това при възмутителни и оскърбителни условия, а сега трябваше да търпи при не по-добри условия още толкова, а вероятно и повече: кой знае кога щеше да пише султанката на Сюлейман, колко щеше да пътува това писмо, щеше ли да има отговор и изобщо…
Вишневецки се повъртя още месец-два и изчезна. Хасан дойде при Роксолана и съобщи почти радостно:
— Князът, както довтаса, така си и замина. Като бездомен пес. И тя също се зарадва в душата си, сякаш се бе избавила от смъртна опасност. Мислеше упорито за любимия си син Баязид, спомняше си как някога го прати в Рогатин, а след това го посрещна с болка в сърцето, учудвайки се защо не е останал там, защо не се е скрил в степите или горите, за да не го настигне османската смърт. Сега той беше край нея, животът му продължаваше да бъде застрашен от кървавия закон на Завоевателя, а тя без надежда очакваше нещо все пак да се нареди така, че Баязид да седне на султанския трон и ако сърцето му бъде все така добро и щедро, да защити нейната Украйна и на никого да не позволи да я поругава. Тя би била валиде при своя син и би му подсказала това, а той би се вслушал в съвета й. Ако султан стане Селим, тя и при него би била валиде, ала Селим, покварен от пиянство и разврат, не ще защити никого, него не можеш да го съветваш, защото е все едно мъртъв. Баязид, само Баязид трябва да стане султан, да дойде и да седне на Златния трон!
А той дойде не като султан, а с тялото на най-малкия си брат. Отначало дотича зетят Рустем и се помъчи да проникне при сул-танката, за да й съобщи за смъртта на Мустафа, но тя и бездруго вече знаеше и не пусна Рустем при себе си. Отиде на поход като сад-разам, а сега да се яви като обикновен везир? И то след като тя десет години го защищаваше пред султана? За Рустем се мъчеше да моли и Михримах, но Роксолана беше непреклонна. Мека непреклонност, от която всички се бояха повече, отколкото от султанския гняв, понеже гневът минава бързо, а мекото презрение може да продължи години и десетилетия. И тогава все едно че не съществуваш.