Какво й донесе Рустем? Вестта за смъртта на Мустафа и за собственото си падение ли? Ужаси се от тази смърт, макар че дълбоко в душата си навярно я очакваше вече много години, надявайки се да избави синовете си. Да спаси децата си — за това живееше. Но не с цената на нечий живот! Не с чужда смърт! А сега излизаше, че тази смърт е свързана с нейното име, щом подозрението падна върху Рустем, нейния зет и любимец.
Затвори се в себе си, в собствения си свят, в който не искаше да допуска никого, сякаш се надяваше да се отдели от обграждащите я огромни светове, пълни с мъка, страдания и нещастия. Не можа да се отдели! Няколко месеца след Рустем в Стамбул пристигна синът й Баязид с мъртвия Джихангир. Как можа да се случи така? Защо сърцето й бе мълчало — ни знак, ни трепване, ни вик? Сега около нея бяха и Баязид, и Рустем, и Михримах, не отпращаше никого, но и никого не познаваше. Някой от имамите (дали беше Джихангировият, или нечий друг?) бърбореше за нейния умрял син: „Още преди да разцъфти пролетта на младостта, вятърът на предопределената смърт разпръсна листенцата на битието на негово височество шехзадето от розовия храст на неговото време.“ Предопределената смърт. Всичко е предопределено. Всички са обречени. Тя и синовете й. Сякаш светкавици върху черните облаци над Босфо-ра синовете й се появиха и изчезнаха един след друг — Абдулах, Мехмед, Джихангир — и въздухът не се позлати, и светът не стана многоцветен, както й се струваше някога след всяко раждане, напротив, все повече се засенчваше от високите стени край нея и се изпълваше със звъна на султанското желязо, което носеше смърт на всичко живо.
Имамът мънкаше молитва. Къде свършва миражът и започва действителността? Баязид разказваше нещо за двойствения Мустафа, който се раздвоявал най-напред пред Джихангир, а после и пред него самия. Защо го разказва и какво иска. Тя да се съединява с живите и мъртви синове дори в техните мечти? Пред единия син Мустафа се раздвоявал заради помътненото му съзнание, а пред другия — благодарение на твърде острия му ум.
— И къде е този Мустафа? — попита тя почти ядосано, макар че никога не можеше да се ядосва истински.
— Онзи избяга.
— А кой е убит?
— Мустафа.
— Но кой избяга тогава?
— Ами пак Мустафа, само че не истинският. Двойникът.
— Двойникът ли? Какво е това? Кой го е измислил?
И едва тогава изплува името на валиде Хафса. Оставаше си мъдро коварна дори и след смъртта. Всичко бе предвидила. Аха, предварително го бе определила. И смъртта на нейните синове ли бе предопределила валиде ханъм? А за Мустафа бе измислила двойник, за да заблуди всички, може би дори и самия аллах. Една безумна мисъл разтърси Роксолана. Да намери двойник на Баязид и да спаси любимия си син! Незабавно да му намери двойник! Валиде ханъм, виж ти, се е досетила да направи това за Мустафа. А защо тя не бе съумяла да го направи? Да повика ли Хасан и да му нареди? Късно е, късно е! Трябваше да го стори още в детството, както при Мустафа. Сега никой няма да поиска да сподели съдбата си с тази на сина й. А онзи, другият Мустафа — къде е той?
— Къде е той? — повтори тя на глас. Баязид разбра за кого става дума и отговори почти безгрижно:
— Пуснах го.
— Как можа да го направиш? Този човек е още по-страшен и опасен от истинския Мустафа. Той е научен на всичко, на което е бил научен и Мустафа, но тъй като е ощетен по произход, сега ще се помъчи да си навакса всичко.
— Защо не се е помъчил веднага?
— Понеже султанът е бил твърде близко с войската си. А ени-чарите веднага биха подушили неистинския Мустафа. Той вероятно никога не е ходил при тях.
— Каза, че понякога е ходел, но те винаги кой знае защо мълчали. Може би са усещали, че не е Мустафа, и упорито са мълчали. И нищо по-страшно от това мълчание този човек не е чувал.
— Ето на! Този човек има ум и тънък нюх. Той е по-опасен от истинския Мустафа.
След около половин година думите й се потвърдиха. Баязид дойде при майка си блед от смущение.
— Ваше величество, той се е появил!
— Кой?
— Лъжемустафа. Изплувал е някъде край Серес в Румелия. Струва ми се, че е оттам. Румелийският бейлербей съобщава за бунтовници по тези места.