— Откъде знаеш, че това е самозванецът?
— Пратил е при мене човек.
— Къде е този човек?
— Пуснах го.
— Пак ли?
— Беше един търговец. Не знаеше нищо.
— На този свят няма такива хора. Защо ти пише този самозванец?
— Благодари ми, че съм му подарил живота. Сега иска да ми се отблагодари по същия начин. Имал намерение да вдигне цялата империя срещу султана, но е съгласен да сподели властта с мен. Иска за себе си Румелия, а на мене дава Анадола.
— Дава го, още преди да го има?
— Уверен е, че ще го има. Пише така: „Ще кажа на целия свят, че аз мисля за боговете и ангелите, за справедливостта и мъката по свободата в душите на хората, лишени от бъдеще, хората, чието единствено богатство е ненавистта.“
Роксолана беше принудена да признае, че Лъжемустафа не е лишен от остър ум.
— Отговори ли му?
— Защо трябва да отговарям на един бунтовник?
— Трябваше да му дадеш някакъв знак.
— Ваше величество!
— Слушай ме внимателно. Силата на този човек не бива да се пренебрегва. Аз ще уведомя падишаха за самозванеца, а ти се обади някак на въстаниците. Намери начин.
След известно време, без да каже никому нищо, тя отново изпрати Хасан заедно с неговите хора при полския крал. Нареди на всяка цена да склонят краля да нападне ордата и да постави свои прикрития може би и край Очаков, и край Акерман. Султанът е далече, в Румелия самозванецът е вдигнал бунт, огромната империя може всеки момент да се разпадне. Кога ще има по-сгоден случай?
— Ами ако кралят отново се изплаши, ваше величество? — попита Хасан.
— Иди при московския цар, иди при онези неуловими казаци, намери смели хора, но не се връщай при мене с празни ръце!
И остана сама, дори и без своя верен Хасан.
Оттогава душата й изстина. Обзе я такава безнадеждна мъка, че не биха й помогнали и най-скъпите на света султански лекарства — стрити на прах скъпоценни камъни, с всеки от които можеше да се купи цял многолюден град. Застиналото й сърце се обливаше в кръв само при мисълта за синовете. Неукротимата й душа се вкамени от мъката. Мислеше за децата си. Като малки ги привързваха към черна като нещастието дъска, за да не дишат много алчно и да не се задавят с въздуха. А вече ги обграждаха демоните на смъртта и чакаха кога ще се задавят от собствената си кръв. Какъв ужас! Всичко, което бе отвоювала от демоните с цената на живота си, сега се изправяше пред опасността от унищожение, с жестока последователност пред очите й и нямаше спасение. Може би затова и султанът бягаше толкова често от нея на походи, понеже знаеше, че с нищо не може да й помогне? Да заминеш е все едно да умреш. Той умираше за нея все повече и повече, но се връщаше все пак жив, а синовете ги донасяха на носилката на смъртта.
И кой все пак властвуваше над нейния живот?
Слънцето нахлуваше в безбрежния простор на „Света София“, сноповете светлина падаха отгоре, удряха се с всичка сила в червения килим и в храма сякаш се вдигаше червен дим. Тук всичко се кълбеше, движеше се, въртеше се и плуваше на вълни, от които й се замайваше главата.
Като се мъчеше да се скрие от този безумен въртеж, Роксолана застана зад един от огромните четириъгълни стълбове, опита се да намери успокоение в хладните мраморни плоскости и отчаяно втренчи поглед в мраморните плочи, с които бе облицован стълбът. Червеникавите плочи бяха с някакви странни шарки. Сякаш забравени древни писмена, сякаш послания към потомците от гениите, построили тази светиня. Нейният безкраен простор като че се повтаряше в чудноватите шарки на камъка, който векове наред говореше на всяка заблудена душа с гласа на своята пъстрота, заплетеност и тайнственост. А може би това е само една игра на болното й въображение или тържество на злите сили, успели да размътят дори чистата повърхност на мрамора като невиждащите очи на съдбата? Бродеше по килимите зад стълбовете, тревожно разглеждаше шарките. Изведнъж на левия стълб изпъкна една отвратителна маска. Нещо като делфийския идол с гневно младо лице, пълно с ужасна гордост и неземна сила. Възпряла стона, който напираше в гърдите й, Роксолана отстъпи към мрака на страничните сводове и отиде до друг стълб, но срещу нея от древния мрамор вече изпъкваше нов предвестник на ада — женоподобен, сладострастен, омайващ със своето коварство, греховно примамлив. По-далеч, по-далеч от изкушенията! Тя едва не побягна към третия стълб през безкрайното поле на червения килим под централния свод, а после към четвъртия. Мяташе се объркана между тези могъщи стълбове, които поддържаха най-голямото кубе в света, и навсякъде я пресрещаха червеникави подобия на дяволи, от всички плоскости на мрамора прозираха страшни маски, мрачни и отблъскващи. Почти избяга в притвора; по-скоро да се махне оттук, на въздух! Но и в притвора по цялата ширина на външната стена отново бесуваха маски, злобни дяволи, похотливи, червено-черни и ненаситни, подобни на двуногите дяволи, самци, главорези и стамбулски нищожества.