Мехмед Соколлу, великият везир на шехзаде Селим, възкликна високо, за да го чуе султанът:
— Могъществото на великия падишах е такова, че ние можем да правим всичките си кораби от злато и диаманти, а ветрилата им — от брокат и атлаз!
Великият везир Ахмед паша погледна злобно своя някогашен другар, а велможите се размърдаха осъдително, недоволни от този фукльо и в същото време завиждайки на нахалството му. Затова пък султанът кимна милостиво на изобретателния Соколлу.
След това на Атмейдан се появиха касапите — почти всички бяха еничари. Те бяха украсили месото с шафран и бяха позла-тили рогата. Касапите режеха месото с огромни ножове и викаха „Една ока за аспра! Чудесно месо!“
Подир месарите вървяха сладкарите. Бяха украсили поставените на носилки бакалнички с толкова много интересни неща, че само от един поглед потичаха слюнки не само на децата, а и на възрастните. Показваха цели дървета от захар, украсени със сладкиши, и кадяха зяпльовците с аромати. Отзад вървяха султанските халваджии и шербетчии, а след тях чираците им свиреха на зурни и сазове.
Народът вървеше и вървеше, потоците течаха покрай султанската беседка като бушуващи води, а някъде зад тълпите, в недрата на гигантския град, вече избухваха пожари, възникваха спречквания, разпалваха се бунтове. За първи път през хилядолетното си съществувание великият град бе раздвижен от мястото си, излезе от бреговете си като неудържима пролетна река и заплашваше да залее всичко наоколо. И къде ли можеше да се намери сила, която да задържи тази клокочеща вода?
Сякаш като намек какво би могло да стане с всеки човек, колкото и високо да е издигнат над тълпите, покрай султанската беседка преминаваха петстотин гробари от Еюб с лопати и мотики в ръцете, като питаха велможите къде да им изкопаят гробовете.
Дори лудите бяха извели да ги покажат на султана. В тази процесия минаха и триста надзиратели от лудниците. Те водеха няколкостотин луди със златни и сребърни вериги. Някои от безумните вървяха голи, викаха, смееха се, псуваха, нахвърляха се върху надзирателите и всяваха страх в публиката.
Сдружението на стамбулските просяци, наброяващо над седем хиляди души, премина начело със своя шейх. Тълпата от странни фигури с вонящи вълнени дрипи и чалми от палмови листа викаше: „О, милосърдни!“ Сред тях имаше слепи, куци, безръки и безноги, някои бяха боси и дори голи, а някои на магарета. Те носеха своя шейх на златен трон като султан. Пред беседката произнесоха молитва за здравето на падишаха и получиха богата милостиня. От тях се разнасяше такава смрад, че не помагаха и разпръскваните край султана и султанката балсами и Сюлейман за първи път през деня като че ли пребледня, но това не забеляза никой освен Роксолана.
А в това време покрай султанската беседка минаваха крадците и пладнешките разбойници, мошениците и шарлатаните, а след тях стамбулските шутове. Последният еснаф бе на собствениците на заведения за разврат и пиянство, които в столицата бяха над хиляда.
Рустем се беше престарал. Биваше ли да се изморява великият султан с такива неприлични неща? Дори Роксолана се разтревожи и погледна към Сюлейман едва ли не виновно.
Султанът седеше вкаменен и винаги мургавото му лице бе залято от такава бледност, че Роксолана се уплаши. Лице на мъртвец.
— Ваше величество! — тихо извика тя. — Мой падишах! Султанът не помръдна. Гледаше я и не я виждаше. Не виждаше нищо. Дали не бе мъртъв?
— Ваше величество! — извика тя отчаяно и го хвана за ръката. Ръката бе студена и мъртва. Възможно ли бе да го убие смрадта на тълпата? Или не бе могъл да понесе прекомерно голямата любов на Стамбул? — Мой султане!
Тя се изплаши истински. Оставаше сама на света. През целия си живот се бе прикривала зад гърба на този човек, а сега той я оставяше без защита — да бъде разтерзавана от тези чужди, враждебни и жестоки тълпи. Цял живот той бягаше от нея, предприемаше непрекъснато своите безсмислени походи, но всеки път се връщаше, заклевайки се да не я оставя повече сама. Този път бе отишъл на своя най-голям поход, изпрати й вестта за смъртта на съперника на нейните синове, после изпрати и тялото на един от синовете й, а сега се върна сам, но мъртъв.
Веднага дотичаха везирите, а бързият Баязид, като разблъска всички, се хвърли не към мъртвия си баща, а към майка си, сякаш искаше да я защити от евентуална опасност. Някъде вяло се мярнаха червената брада на сина й Селим и бледото му подпухнало от пиянство лице, но веднага изчезнаха. Селим беше спокоен, защото знаеше: ще бъде провъзгласен за султан веднага щом лекарите се убедят, че Сюлейман не е жив. Личните лекари на падишаха арабинът Рамадан и гъркът Фазил се суетеха около болния (или мъртвия) и казваха нещо шепнешком на султанката. А тя чуваше ли ги и разбираше ли поне дума?