През онази нощ великият везир Ибрахим каза: да следи любимката на султана Хурем и всичко научено за нея да пуска в собствените му уши.
Кючук тогава нямаше друг избор. Или да се съгласи, или… смърт. Ако не беше онзи нещастен случай, който изправи жалкия роб пред всемогъщия садразам, Кючук така щеше и да си прекара живота в своята робска неизвестност, без да прави никому нито добро, нито зло. Но сега ставаше дума за собствения му живот. Никой не може да бъде упреквай в това, че не обича бесилото. Такива като Кючук нямаха в живота си друга цел освен самосъхранението. Затова те лесно прощават на онези, които им причиняват зло, както забравят и стореното добро. Такива роби не са нито отмъстителни, нито благодарни. Те са просто равнодушни към всичко. Ако попитаха Кючук обича ли султана и султанката, той би се заклел в аллаха, че ги обича повече от всички хора на земята и дори повече от целия свят. В същото време Кючук обичаше собственото си кутре на крака повече, отколкото всички предишни и бъдещи султани. Ненавиждаше ли Роксолана? Смешен въпрос. Че защо да я ненавижда? Особено пък след като и тя беше почти такава робиня, какъвто бе и той. Е, вярно, тя стоеше по-близо до султана. И може би тя помнеше произхода си по-добре от Кючук, който не знаеше за себе си нищо освен смътните спомени за някаква далечна земя, за овце и планини, за нежен ек на чан в стадото, който размекваше душата, и за море, удрящо се в скалите. И още помнеше болката. Както се сви някога от тази болка сърцето му, така и не се отпусна вече. Какво общо имаше тук Роксолана? Тя нямаше никаква вина за нещастието му.
Но случаят му посочи именно Роксолана. И Кючук се подчини на случая. Събираше незабелязано за Хурем всичко, каквото можеше да научи. Слагаше на евнусите по-тлъсти парчета месо, предизвикваше ги към шеги, клюки и сплетни, към злобни приказки.
И пак се намеси дивият, безсмислен и страшен случай: великият везир Ибрахим бе убит и за него изобщо не се споменаваше, а Кючук остана сам, без повелител и покровител и не знаеше сега да продължи ли подлото следене на Роксолана, или да се спотаи тихо сред огромните бакърени казани в султанската кухня и да си живее така, както преди онази нощ, когато беше заведен при садразама. Спомняше си предишния живот и въздишаше. Както и всички придворни тогава той се мъчеше да се задържи между живите и мъртвите и беше щастлив, но тогава още не бе познал вкуса на властта — сега вече бе отровен от нейното омайно биле и с ужас чувствуваше, че е завинаги, навеки. Наистина непосредствено след смъртта на Ибрахим живееше не толкова с усещането за тайна власт над живота на Хурем, колкото със страх: ами ако великият везир е наредил още някому да приема доносите на малкия султански готвач и този неизвестен вземе, че се появи и викне: „Хайде, казвай какво имаш, долна отрепка, син на свиня и куче!“ Както е казано: „Наистина бог бързо наказва.“