И ето така, очаквайки всеки ден и всеки час кому е предал Ибрахим пропадналата му душа, Кючук продължаваше да следи и дебне, събирайки троха по троха всичко, което можеше да се събере за Роксолана: какво ядеше, как спеше, какво казваше, къде ходеше, как се обличаше, с кого говореше, кому се усмихваше, какво бе помислила и какво намислила. Прозорците в харема бяха двойни и с такива широки междини между цветните стъкла, че евнусите можеха да залягат там, да виждат и подслушват всичко, оставайки сами невидими и в неизвестност. Всичко научено евнусите трябваше да съобщават на своя повелител главния евнух. Но кой можеше да знае дали му е казано и предадено всичко, затова Кючук винаги можеше да си купи срещу някое по-тлъсто парче месо нещо скрито от главния евнух и от самия султан и да се наслаждава на своята осведоменост, безнаказаност и тайна власт.
Живеейки в постоянен страх и със съзнанието за тайна власт над султанката и непрекъснато очаквайки да се появи опасен пратеник от мъртвия Ибрахим, Кючук постепенно започна да ненавижда Хурем. Първите си доноси за нея той правеше равнодушно, без да изпитва никакви чувства към султанката, дори без да й завижда като другите и без да вярва нито в нейните магии, нито в коварството й. Но колкото повече време минаваше, толкова повече го обземаше тъпа и люта ненавист към тази непристъпна жена, смятайки, че всичките му нещастия са по нейна вина и сегашното му несигурно положение е също по нейна вина. Студената и търпелива омраза може да надживее всяка друга страст. Кючук отдавна вече бе разбрал, че никой няма да го потърси, понеже Ибрахим, както личеше по всичко, не бе казал никому за своя доносник от султанската кухня.
След смъртта на гърка вече се бе сменил един велик везир, втори, че и трети и както бе започнало още при Ибрахим, Кючук приготвяше за тях храна и лично следеше как се поднася тя на садразама. Той вече се надсмиваше над предишните си страхове и често, затваряйки се в тъмната си стаичка, поставяше пред себе си бял овнешки череп и подигравателно се обръщаше към него: „Ох, Ибра-химе, Ибрахиме, свърши се твоята. Останаха само костите ти.“ Би трябвало да добави: „Някога и с нас така ще стане!“, но се спираше овреме. Да умира, който иска, а той ще живее, той иска да живее! Продължаваше да подслушва, да събира сплетни и клевети и с годините така усъвършенствува своя проклет занаят, че понякога се чувствуваше едва ли не всемогъщ, знаейки за всички всичко скрито и покрито.
Известно време Кючук се наслаждаваше на скритата надпревара с хората на Хасан ага, които събираха отвсякъде новини, за да ги носят на султанката, без да знаят, че в огромния дворец Топкапъ живее един незабележим дребен готвач, който пък събира тихо, но упорито новини за султанката. Защо? Кому и с каква цел бяха нужни те? Сега вече и сам не знаеше. Отначало се наслаждаваше на своята тайна, след това започна да чувствува сякаш някакво безпокойство и обърканост, а след време истински заболя.
Кючук с ужас осъзна, че само събира всичко в себе си и го пази вече дълги години, без да го Споделя с никого, трупа го в собствената си памет като че ли за себе си, за собствено удоволствие и се сравняваше в безкрайната си гордост със самия аллах: „Зрението не го обхваща, но той обхваща зрението.“ Години наред той неразумно се гордееше с това, че проследява всяка крачка на най-могъщата жена в империята, ласкаеше се от мисълта, че е изключителен, различен от обкръжаващите го, че ги превъзхожда.
Но Кючук не се освобождаваше от нищо, всичко си оставаше у него и тежеше като камък, като олово, отравяше го, задушаваше го, потапяше го в смрад и нечистотии, забулваше го в адски дим. Натрупаните в него доноси напираха да излязат навън, както се мъчи да излезе от човека всичко ненужно и излишно. И той вече не се чувствуваше като жив човек, а бе някак си мъртъв. С мъка поглеждаше помощниците си в кухнята, завиждаше на спокойствието и безгрижието им. Външно животът бе за него сякаш верига от уморителни задължения и изнурителна всекидневна работа, а всъщност колко благородно беше всичко в сравнение с това, което ставаше в пропадналата му душа!
Може би този човек така щеше и да си свърши, всъщност без дори и да се е родил за живота и света в своята безсмислена потайност и безцелна престъпност, ако не беше станало така със султан Сюлейман по време на пищното посрещане, подготвено от султанката и техния зет Рустем паша.