Султанът лежеше в покоите си в несвяст и може би дори мъртъв, а султанката със сина си Баязид и Ахмед паша се бяха затворили в Кубеалтъ и не пускаха там никого, макар и всички да се досещаха — султанката се съветва със сина си и садразама как да вземат властта, кого да премахнат, кому да свалят главата, на кого да се опрат и кому да не вярват.
Но каквито и тайни да имат хората и с каквито и важни работи да са заети, те все пак не могат вечно без ядене и трябва да пуснат при себе си тези, които ще ги нахранят — така Кючук като главен готвач на великия везир все пак успя да проникне в Кубеалтъ с подносите с ядене и напитки. Там той започна да се разпорежда, да подвиква на помощниците си и да проявява почтение към високите особи, пред които се беше озовал, и макар че бе изгонван неведнъж позорно от Баязид, все пак долавяше по някоя дума, някой поглед или дори мълчание и като прибавяше и своите неизчерпаеми запаси от тайни подслушвания, подозрения и подлости, вече не се съмняваше: „Заговор.“ Всъщност без да е чул ни една дума, той вече долавяше дори непроизнасяни неща, а от най-обикновения разговор на Роксолана и Ахмед паша за градините на Топкапъ от само себе си му се натрапваха опасни и престъпни думи: „Трябва да се повали старото дърво и да се посади ново.“ Заговор, заговор! Нищо не съществува, докато не се назове. Кючук беше уверен, че султанката крои заговор срещу падишаха. Няма защо да търси съучастници, те са край нея, та сега само трябва това да се назове, да се разкрие и да се съобщи на негово величество — и раздвоеният живот на Кючук ще намери своето оправдание така, както виновниците ще получат най-сетне своето наказание. Нали е казано: „Вкусете тогава наказанието, което ви се дължи…“
Още без да знае нищо, Кючук вече беше уверен, че е разкрил заговор. Сега трябваше да съобщи незабавно за това. Но на кого? На султана? Султанът лежи ни жив, ни мъртъв и при него не пускат ни една жива душа. На кого тогава? При кого да отиде? При великия мюфтия? Той знае само да се моли и да проклина, а тук е нужна сила. При шехзаде Селим? Но можеш ли стигна до него и ще вземе ли той да те слуша, особено пък когато става дума за родната mv майка?
В отчаянието и безизходицата Кючук се втурна при султанския зет Рустем паша. Беше му слугувал цели десет години и знаеше каква злоба таи зетят към Ахмед паша, който му отне държавния печат, и реши да каже на везира не цялата истина, а само половината — за Ахмед паша, а после той да прави каквото иска. Ако всичко свърши само с това, че зетят смъкне Ахмед паша и отново стане садразам, то тогава той, Кючук, ще има изгода — може би ще бъде смятан за най-доверения човек на султанския зет.
Кючук намери веднага Рустем паша, който сновеше с другите везири нагоре-надолу из Топкапъ с надежда, че ще бъде допуснат в Кубеалтъ, затова, когато се сблъска във втория двор с нещастния си главен готвач, не се учуди кой знае колко. Кючук се кланяше до земята и едва не пълзеше пред Рустем паша.
— Какво искаш? — попита мрачно зетят.
— Искам да поднеса до вашите преславни уши една вест.
— Вест ли? — учуди се Рустем паша. — Знаеш ли колко се мотаят такива като тебе тука?
— Известие за държавна измяна — прошепна Кючук. Рустем го сграбчи за яката, вдигна го и го тръшна на земята.
— За какво, за какво? Я кажи всичко. Но ако излъжеш нещо, от тебе ще останат само ушите.
Кючук започна да шепне за Ахмед паша и за убийствата, които трябвало да станат, че животът на султана е застрашен и че…
Султанският зет хвана със силната си ръка нищожния евнух и го повлече след себе си.
— Ще бъдеш с мене — боботеше Рустем, — ще бъдеш там, където съм и аз. Не търси мъртви коне да им сваляш подковите. Всяка птица от езика си загива.
След това изведнъж викна на хората си, които го съпровождаха.
Така над този нищожен човек се затвори кръгът от случайности, които бяха станали и трябваше да станат и го погребаха под своите отломки. Защото в този живот няма нищо по-вероятно от смъртта.
ОТМЪЩЕНИЕТО
Роксолана се бе обкръжила с жени — стари, млади, важни, влиятелни и просто без всякакво значение. Криеше се между тях, обвиваше се с тях като с облак и стоеше сред този непостоянен, люлеещ се облак, а би могла да стои на облака като вседържател.
Но султанът оживя и цялата сила се стичаше към него, притихналият свят лежеше в ръката му и отново тази ръка трябваше да стане за Роксолана ръката на съдбата.
Тя прекара цял ден в градините на Топкапъ под харема, които гледаха към Златния Рог и Стамбул. Денят не й донесе нищо. Султанът оживя и се молеше в джамията за спасението си. Той не я викаше, може би изобщо не си спомняше за нея, може би съвсем я беше забравил. И всички я забравиха. Дори главният евнух Ибрахим беше изчезнал някъде, изчезнали бяха всички евнуси и не я дебнеха, не я следяха, сякаш я подтикваха: „Бягай! Бягай на свобода!“ А къде има за нея свобода, зад какви стени, сред какви простори и безкрай на времето.