Дълго седя впила поглед в изпъстрения с почерка й лилав лист хартия. И това ли е нейното отмъщение? За собствените й обиди, за родната земя и за целия свят? Но какво я засяга светът и интересува ли се светът за нея? Беше жена, а за да бъде напълно щастлива, жената трябва поне понякога да се чувствува слаба и беззащитна. Поне пред лицето на смъртта. Взе калема и добави отдолу:
Както си беше гола изтича към вратата. Мъртвите нямат срам.
— Ибрахиме!
Главният евнух беше там. Вече пазеше султанката да не изчезне. „Нека отпият шербета на отмъщението от чашата на нашето могъщество.“
— Влез! — заповяда султанката на главния евнух.
Дори главният евнух бе принуден да притвори очи от ослепителното сияние на Роксоланиното тяло. Не се осмеляваше да погледне това, което не смееше да погледне никой, без риск да си загуби главата. Тя запечата писмото с печата си и го сложи в ръката на главния евнух.
— Занеси го на негово величество падишаха! И не се бави! Искам да съм още жива, докато султанът го чете.
Ибрахим се поклони мълчаливо. Сякаш не чу последните й думи или пък не искаше да уверява султанката, че не я заплашва нищо.
Стоеше като вцепенена на мястото, на което даде на Ибрахим своето писмо. Даде всичко, каквото имаше. Светът за нея свършваше. Ето така свършва светът. Как се молеше нейният баща във великия четвъртък на Страстната неделя? „Нека всяка плът човешка замълчи, да стои със страх и трепет и нищо земно да не по-мишлява…“
Слънцето, показало се над Босфора, пръсна златни искри от другата страна на разноцветните стъкла и Роксолана неволно извърна лице натам. Върху побелелите й устни се появи далечна усмивка от детството. Внезапно от далечината изплува бащината й църква и по нея прокънтя смях, златната паяжина в далечните ъгли, където едва проникваха слаби светлинки от свещите, затрептя и сърцето й подскочи в гърдите — трябва да живее!
А към живота водеше само един къс дворцов преход. От покоите на Роксолана до разкошните покои на Сюлейман.
Сюлейман седеше в просторното помещение, вслушваше се в шума на водата в дантеления стъпаловиден шадраван и гледаше сложените върху коленете си големи стари длани, учудвайки се и ужасявайки се същевременно колко безнадеждно празни са те. Завладя толкова земи, а не можа да задържи единствената жена. Пред очите му беше зелената и хладна земя без ветрове и без слънце, лунното сияние, ослепителните мълнии, бурите, утринните роси — помнеше всичко, както помнеше мътните, лениви славянски реки, блата и острови, безкрайните дъждове. Какви дъждове изтърпя! Потоци и потопи, краят на света, изтръпваше от хладното докосване на водата, но всеки път го стопляше мисълта за жената, която го очакваше там в столицата.
Сега, обладан от първичното чувство за своята неограничена власт, трябваше да се бори между величието и безумството, отхвърляйки любовта си към тази жена, забравяйки за чувствата, които вече отдавна не се обаждат и не осветяват тъмния му път, дето трябва да измине. Пътя към живота или към смъртта?
Той никога не даваше живот, а само смърт. Свикнал бе да го прави спокойно, равнодушно, струваше му се, че усъвършенствува живота чрез смъртта, че го пречиства и освобождава за по-високи цели, понеже по-добре е да имаш за поданици покорни трупове, отколкото живи неверници. Сега трябваше да избира между живота и смъртта. Държеше в ръце меча и закона и не виждаше спасение. Мечът и законът. Измяната се наказва с меч. Да се отсече главата и да се постави пред Баб и Кулели. А тялото да се пусне през каменния кладенец в Босфора, в ада. Понеже при опит за покушение срещу султана, за да му се отнеме животът — само закон и меч. Сина си той не може да унищожи, това ще направи неговият брат, когато стане султан и изпълни закона на Фатих. Но тази жена, която живееше като избраница на съдбата, без да има за това никакви заслуги, той трябва да накаже, понеже тя бе посегнала на престола.