Хвърли поглед към първия ред на писмото и от гърдите му се изтръгна нещо като стон или вопъл.
Преди го изгаряше светлината, излизаща от нея, сега го изгори нейната омраза. Те се изкачваха към висините на любовта заедно, но когато достигнаха върха, той остана да стои там неподвижно, а тя се свлече надолу.
Оставяше ли му някаква надежда в думите си? С отчаяние и стон той се промъкваше през жестоките редове, надявайки се да прозре светлина и вярвайки във великодушието на Хурем повече, отколкото в своето собствено.
И бе възнаграден за вярата и търпението, пред него отново засия нейната безсмъртна душа, нейната доброта и милосърдие:
Стените на двореца рухваха, земята се разтърсваше, морето поглъщаше сушата, студът вече отдавна го заливаше със студени вълни и изведнъж бликна рязка светлина, върху него падна ярка звезда, прониза го и го ослепи, зашемети го и в същото време озари в него последното зрънце живот, което още можеше да покара над неизбежността и времето и да съедини небето и земята като дъга.
Като се изправи тежко на крака и се загърна с широкия си копринен халат, без да нахлузи дори чехли, тръгна бос по късия коридор, водещ към новите покои на Хасеки.
Не го пресрещна никой, всички се бяха спотаили, бяха изчезнали и замрели и трепереха от нетърпение и разочарование. Султанът отиваше при султанката сам, без съдии и палачи, не викаше никого на помощ, не бе взел дори меч или нож. Може би искаше да я удуши с голи ръце?
Навярно и Роксолана помисли така, понеже когато видя султана с трескав блясък в очите, се олюля насреща му така, като че подлагаше нежната си шия на неговите жилави студени пръсти.
А той, като застена отново или изръмжа, тежко се стовари пред нея на колене, та тя уплашено се отдръпна и дори евнусите, които се бяха спотаили в скривалищата си зад прозорците на Роксолана, уплашено притвориха очи, за да не бъдат свидетели на зрелището, за което всеки можеше да плати с главата си. Никой нищо не виждаше, не чуваше, не знаеше.
Роксолана гледаше султана, виждаше загорялата му жилеста шия в широкия отвор на халата и кой знае защо не можеше да откъсне поглед от една жила, изгърбена като конник, който вечно забързан скача, препуска и не знае накъде. Изведнъж й се стори, че тази жила е станала много крехка и ей сега ще се спука, ще се пръсне и най-сетне ще спре вечния си бяг.
И неочаквано й дожаля за този стар човек, у нея нещо заплака и нададе глас на милосърдие и надежда.
Задавена от ридания, Роксолана се хвърли към Сюлейман, а той внимателно гладеше топлите й коси и глухо шепнеше стих от Руми:
СЕЛИМ
Дните бяха запълнени с празни и дребни церемонии. Молене в джамията „Света София“. Посещение на султана и султанката в джамията „Сюлеймание“, която Коджа Синан вече довършваше. Малки и големи премествания ту в летния дворец на Босфора, ту обратно в Топкапъ. И Хурем беше навсякъде със султана. Той като че ли искаше да покаже колко високо поставя своята Хурем, колко силно ги свързват двамата дългът, любовта и бъдещето. Нищо не се бе случило, нищо не бе станало, всичко бе умряло в тайнствената непристъпност на Топкапъ. Тълпите от търтеи, обкръжаващи султана, трябваше да се убедят в непоклатимостта на трона и постоянствата на чувствата на падишаха, в твърдостта на намеренията му да защищава доброто име на султанката, която бе станала сякаш негова втора същност.
Онези, които очакваха Роксоланината гибел, първи повярваха в новия възход на султанката и се надпреварваха да спечелят нейната милост, като се обръщаха към нея с многобройни дребни молби и тя ги удовлетворяваше, дори само за да се убеди в силата си. И го правеше само чрез султана, изпитвайки търпението му. Към Рустем не се обърна нито веднъж — зетят й беше опротивял навярно завинаги.
Всяко лято Стамбул се задъхваше без вода. В столицата идваше вода от дванадесет села и все беше малко. Край чешмите винаги се трупаха водопродавачи, те откарваха вода на онези, които им плащаха. Султанските суйьолджии разгонваха бедняците. Водата я препродаваха, крадяха или тихомълком я закарваха в овощните и зеленчуковите си градини, правеха шадравани за пиене или я отклоняваха към собствените си хамами, пренебрегвайки закона, според който присъединяването към главния стамбулски водопровод Къркчешме ставаше с личното разрешение на султана. Стам-булските търговци се оплакаха на Роксолана от великия везир Рустем паша, който беше взел почти всичката вода от Безистена и тайно бе я прекарал в градините на своя дворец, издигнат на края на Атмейдан.