Роксолана прие Бусбег в покоите на валиде ханъм, които бяха най-подходящи за това — първо, че бяха веднага след непристъпните врати на харема, и второ — защото смяташе, че на европееца ще му бъде приятно да види рисунките на Джентиле Белини върху стените на приемната зала.
Посланикът вече не бе нагизден със своите фламандски панталони „буфан“, а беше с широко облекло, прилично на османско, но се покланяше не по-османски с робско пълзене по килимите, а леко, грациозно, сякаш танцуваше.
Те размениха думи без особено значение на латински език, а след това Роксолана премина на немски, смайвайки посланика, който не владееше свободно този език.
— Безкрайно съм учуден, ваше величество! — възкликна Бусбег. — Вие знаете толкова езици.
— Какво чудно има в това?
— Вие сте велика султанка на велика империя. А империите никога не признават други езици освен собствените.
— А известно ли ви е такова понятие като велика душа? — попита Роксолана. — Струва ми се, че величието на душата няма нищо общо с размерите на държавата.
— Вие ми дадохте добър урок, ваше величество. Но повярвайте, че аз съм старателен ученик. Всъщност целият ми живот е учение. Дипломат ли? Това е отскоро и не е главното за мен. Привлича ме историята, нейните свидетелства и паметниците на човешкото умение и гений. Може би тъкмо за това се стремях към Стамбул.
Роксолана уморено отпусна ръце върху дивана.
— Всички се стремят тук за това.
— Бях готов веднага да се втурна да събирам стари вещи! — възкликна Бусбег. — Едва ли не още първия ден от пребиваването си намерих рядка гръцка монета! А какви древни ръкописи се продават под руините на акведукта на Валент! Гледах и не вярвах на очите си.
— Е, да. Книгите живеят по-дълго от камъка. За хората вече да не говорим.
— Но книгите — това са хората! Това е памет, която е издържала хилядолетия.
— Вие мислите, че една жена може да се интересува от хилядолетията? — засмя се Роксолана. — На жената е скъпа само младостта. И нищо повече. Но аз не съм жена, а султанка, затова с удоволствие ще се запозная с всичко интересно, което успеете да намерите в Стамбул. Аз също обичам древните ръкописи. Но само мюсюлманските. Други в султанските библиотеки не се съхраняват.
— Ваше величество, във вашите ръце е целият свят. При вашата образованост, вашите знания…
— Какво общо има между моите знания и онези богатства на Стамбул, за които говорите?
— Но, ваше величество, вие отдавна бихте могли да станете собственица на сбирки, каквито светът на познава!
— Не съм мислила за това.
— Но защо? Позволете да отбележа, че… Във вашите ръце е най-голямата власт…
— Властта не винаги се използва така, както може да изглежда за чуждото око.
— За вас казват: всемогъща като султана!
— Напълно е възможно, напълно. Но в определени граници, в определени и точно означени. Това да не ви учудва.
— Мен тук всичко ме смайва, да не кажа нещо повече. По време на приема вие седяхте на трона до султана. Първата жена в историята на тази велика империя и, струва ми се, на целия мюсюлмански свят. Щастлив съм, че бях свидетел на подобно зрелище. А колко ли щастлива би трябвало да се чувствувате вие, ваше величество!
— Вие сте мъж и никога няма да разберете една жена.
— Простете, ваше величество. Зная, че вие сте не само султанка, но и майка. Чух за вашите синове — това изпълва сърцето ми със съчувствие и печал. Позволете да ви кажа, че малко ме учуди отсъствието по време на приема на шехзаде Селим. Нали той е провъзгласен за наследник на трона. И казват, че сега е в Стамбул. В дворовете на европейските владетели принцовете…
— Шехзаде Селим е зает с държавни работи — бързо каза Роксолана. — Както и шехзаде Баязид. Държавата го изисква…
Тя не можеше да намери подходяща дума, учудвайки се на своята безпомощност, и крадешком погледна към посланика — дали е забелязал объркването й? Едва ли. Беше твърде млад и неопитен, освен това все не можеше да повярва, че разговаря със самата султанка.
— Ваше величество, простете за дързостта, но трябва да ви кажа, е че не мога да повярвам да имате големи синове. Толкова сте млада. Това източно тайнство ли е?
— А какво е старостта? Може би тя изобщо не съществува, а има само износване на душата. При едни душите са износени още на младини, а при други остават непокътнати до преклонна възраст. Колкото до моите синове… Най-големият ми син Мехмед би бил сега на вашите години… А Селим е само с една година по-млад.
— Но значи е зрял мъж.
— Да, зрял е.
Би могла да каже и презрял. И не само за трона, а за живота. Защо султанът избра него за престолонаследник? Защото бе по-голям от Баязид ли? Или защото външно поразително приличаше на нея? Макар че с майка си нямаше нищо общо, освен че тя го бе родила. Равнодушен към всичко на света освен към пиянството и разврата, с тъпо, подпухнало лице, този червенобрад мъж не предизвикваше у нея нищо друго освен страх и отвращение. От всички познати злини за нея само омразата бе по-страшна от равнодушието, но Селим като че ли никога не би могъл да различи тези чувства, а най-много да повика своя верен Мехмед Соколлу и да каже: „Я виж там тая работа.“ Ако неговият дядо султан Селим Страшния сам бе отрязвал скъпоценни камъни от чалмите на убитите врагове, а султан Сюлейман поне бе гледал как правят това за него еничарите, Селим най-много би си направил труда да изпрати някого и да каже: „Я иди донеси онова нещо.“ А сам не би си мръднал и пръста. Разправяха как Селим започнал да пие. Роксолана бе готова сама да повярва в тази басня, защото наистина откъде го бе сполетяло това? Говореше се, че още като юноша той се разхождал из столицата със свитата си и на една улица срещнал млад осман-лия, който започнал да се държи много дръзко пред него.