— Коя си ти, красавице? — попита той неуверено. Хазнатарката отговори вместо Нурбана.
— Това е една робиня, която ви праща майката-султанка, мой шехзаде.
— Щом те праща султанката, вземам те — каза Селим и посочи на момичето да седне до него. — Можеш ли да танцуваш?
Момичето уплашено се огледа.
— Нали в Корана пише, че правоверните не бива де се разгол-ват един пред друг? — прошепна тя.
— То е за правоверните, а ти си робиня! — пиянски се разсмя Селим и дръпна от нея коприненото покривало. — Смъквай тия парцали! Веднага!
Тя скочи, сякаш за да изпълни повелята му, и в същия миг, закривайки се от срам и възмущение, избяга от залата.
Ядосаният Селим започна да хвърля по голите танцувачки чаши с вино и шербет, крещейки:
— Вън оттука, долни гювендии! Махайте се всички! До една! Сутринта, когато изтрезня и прочете писмото на майка си, Селим заповяда да доведат при него Нурбана.
Тя влезе, поклони се и го озари с огромните си очи, в които бе стаен ням укор, та чак Селим се почувствува някак си неловко, макар подобно чувство да му бе непознато. Учудвайки се сам на себе си, любезно помоли момичето: — Ела по-близо, Нурбана!
Докато тя се приближаваше, струваше му се, че земята под него се разтваря и той потъва в някакви облаци от блаженство.
— Седни! — почти й подвикна той, а след това притвори очи и простена: — Наистина ли си жива, или си някакъв мираж?
— Сигурно съм жива — тихо отговори момичето.
— Тогава не бива да бъдеш показвана на никого от смъртните, понеже си най-голямата скъпоценност на този свят.
— Мой владетелю, не съм съгласна с вас — възрази Нурбана.
— Не си ли съгласна? Добре. Щом е така, тогава най-скъпото нещо на света е моята любов към тебе! — пламенно извика Селим и протегна към нея ръка.
Иурбана едва забележимо отстъпи, отклонявайки се от докосването му, и тихо промълви:
— Наистина твоята любов, мой владетелю, ще бъде за мене най-скъпоценното нещо, ако бъде трайна и ако очите ти не търсят отмора у други красавици.
— Не се треволси — засмя се Селим. — Няма да има красавица ни на този, ни на другия свят, която да ме раздели с тебе!
Знаеше ли Роксолана, че е изпратила на Селим момиче, което някога ще стане също такава всемогъща султанка като нея самата? Ако знаеше, навярно никога не би го направила. Надяваше се Селим съвсем да си загуби ума край Нурбана, а в него сякаш се вля нечувана сила, която го завладя така, че нямаше да го пусне чак до смъртта му. Селим повика верния си Соколлу, нахока го защо се бави още в Стамбул, а после се завтече при султана с молба да го пусне в Маниса, на което Сюлейман отговори кратко: — Ние смятахме, че отдавна си там.
А пък на Баязид се падна проклетата Амасия, градът на изгнание и смърт. Баязид изпрати на султана главата на Лъжемустафа в кожен мех, но към него полетя ферман не с покана да дойде в столицата, не с помилване, а със строга заповед: да върви направо в Амасия, без да минава през Стамбул.
И всичко това след смъртната опасност, на която се бе изложил заради спокойствието на империята.
На баща си изпрати главата на смъртния враг, а на майка си описа в писма всички мрачни дни и часове на своя път. Как препускал на кон с верните си хора. Как изтекло времето в долините на реките и по планинските върхове. Как сплашвали наоколо всички срещани по пътя, а след това видели, че вече никой не се бои, понеже целият планински край отсам Серес бил пълен с бунтовници. При Мустафа се стекли като че ли всички най-бедни хора от цялата империя. Мръсни, немити, отчаяни, със скъсани кожуси, с рошави бради, без оръжие, само с колове и камъни, отивали при него като при спасителя Махди, очакван в хилядната година по Хиджра. Многобройността им давала сила и те смятали, че ще уплашат султана само с вида си.
Имали си и своя страшна молитва: „Отче иаш, ти, който си в Стамбул; да не се свети твоето име; да не бъде твоята воля, както на небето, така и на земята; тронът ти се клати и пада. Дай ни хляба насъщен, от тебе отнет; не се поддавай на изкушение на прелестите на Хасеки и от твоите проклети главорези ни избави. Амин!“ Паметта на хората е била винаги по-дълбока от книгите. Понеже книгите не винаги ги четат, а паметта е неразделна от човека. Както седели край огньовете, въстаниците си спомняли шейх Бедредин, който преди сто години по същите тези места бе вдигнал бедния народ срещу султан Мехмед Челеби, обещавайки да изземе от велможите храна, облекло, добитък, имущество и дори земя и да ги раздели между онези, които нямали нищо. Шейхът имал слово, но нямал никакво оръжие. Султанските воини го заловили и го довели при мевляна Хайдар. Той, намеквайки за хадиса на пророка, попитал: „Какво заслужава човек, стремящ се да разцепи мюсюлманската община, сплотена около един достоен човек?“ Бедредин отговорил твърдо: „Мечът пречиства всички грехове!“ Султан Мехмед помилвал Бедредин: не му отрязали главата, понеже няма по-лошо наказание за мюсюлманина от това да нарушат цялостта на тялото му, дарено от аллаха. Обесили шейха на едно дърво в Серес. Мюридите тайно го свалили от дървото и го погребали, а след време издигнали тюрбе. И его сега простите хора си спомняли за Бедредин и името му било на устата на всички.