Баязид с хората си бил принуден да се промъква с просто облекло. Скрил златната си ризница под мръсен тъмен халат, не разчесвал брадата си, не се мил, опушил се целият покрай огнищата, забравил всичко, оставено назад, стремейки се все повече да печели разположението на въстаниците и да се добере до самозванеца. А самозванецът бил неуловим. Пазели го, криели го някъде, не пускали при него чужд човек. Баязид трябвало да стане свой за тези хора, добрата слава за които била по-скъпа от златния пояс. Свързвайки се тайно с румелийския бейлербей, той се договорил бейлербеят да изпрати срещу въстаниците незначителна сила, а Баязид да вдигне срещу нея безоръжните хора и да разбие султанската войска. Така станал свой за тези хора. Те го заразпитвали: „Кой си ти?“ И макар че Баязид нямал много време, все пак не бързал, избягвал прекия отговор и все се шегувал.
Самозванецът чул за Баязид и изпратил да попитат кой е. Как можел той да се назове? Да каже, че е шехзаде, султански син? Би бил незабавно убит от въстаниците, които признавали само един султански син — този, който се наричал Мустафа.
Казал им: „Другар на вашия Мустафа от кошарата.“ Тези хора, които цял живот пасли овце, харесали неговите думи. Предали ги на Мустафа, а той си припомнил овчата кошара и разбрал кой е дошъл при него. Повикал Баязид при себе си и му уредил богато посрещане, за което бил изпечен цял елен, ударен в планините. Донесли елена на изплетена от бяла лоза носилка, а от гърба му стърчал остър ловджийски нож. Самозванецът посочил ножа на Баязид и приветливо изрекъл:
— Нека уважаемият гост пръв започне угощението.
До Баязид нямало ни един от верните му хора. Бил сам сред най-верните привърженици на Лълсемустафа. Но какво е верността? Няма ли и тя граници? Тя свършва на брега на реките, в които тече кръв и няма ни един мост. Освен това и самият Мустафа не разчитал дори и на най-верните си хора. Бил облечен от главата до краката в стоманена ризница, на главата имал стоманен шлем, стоманени пластинки закривали ушите, шията, коленете и лактите му, а на раменете имал дебела медена броня — никъде не се виждала дори и малка ивица кожа, ни един процеп, през който да се провре меч. Кому вярвал този човек?
— Да не би така и да спиш? — попитал Баязид.
— Че защо? — спокойно отговорил самозванецът. — Предпазливост, докато не седна на трона в Стамбул.
— Нали искаше да разделиш с мен царството?
— Исках.
— А какво ще стане със Стамбул?
— Стамбул ще остане столица на Румелия. За тебе е всичко от другата страна на Босфора.
Баязид се засмял.
— На мен Стамбул защо ми е. Обичам Бурса. Йешил Бурса — Зелена Бурса! Какво по-хубаво на света от нея?
Баязид заоглеждал елена. Избрал най-сочното парче. Някъде там, където изпъкват шийните мускули. Хванал изтритата дръжка на ловджийския нож, опитал острието. Остро като моста, по който душите на правоверните трябвало да попаднат в рая. Погледнал под око самозванеца и на светлината на огъня блеснала тясна ивица кожа под брадата между ризницата и защитната мрежа на шлема.
— А ти чувал ли си — прицелвайки се в хълбока на елена, бавно процедил Баязид, — чувал ли си как някога Пир Султан Аб-дал вдигнал въстание на селяните срещу падишаха Сюлейман, обединявайки се с къзълбашите, и как бил обесен за това в Сивас? Или как много отдавна самозванецът Лъжесиявуш, син на селджуш-кия султан Кейкавус, вдигнал бунт в Мунке?
— Какво общо има Лъжесиявуш? — недоволен попитал самозванецът.
— Хванали го, одрали му жив кожата, натъпкали я със слама и я разнасяли по градовете да вдъхват страх. Така става с всички самозванци.
Като казал това, забил ножа в гърлото на Лъжемустафа и той захъркал, задавил се от кърв и се свлякъл направо в огъня.
— Аз съм султанският син Баязид! — извикал шехзадето. — А този е един жалък самозванец, който ви мами!
Хвърлил халата и им показал златната ризница. Но златото не заслепило тези хора — поразила ги смъртта на този, след когото вървели, на когото вярвали. Сега той бил мъртъв и те останали безпомощни като деца.