„Веднъж, когато се разхождаше между черкезките и грузинки-те, девойките, чиято красота в Стамбул се смяташе за класическа, султанът изведнъж се спря пред едно нежно и мило лице. Той сведе поглед към дигнатото срещу него лице, лице без видима красота, но с изкусителна усмивка, зелените очи, засенчени от дълги ресници, го гледаха не само закачливо, но и дръзко. И той, който беше виждал толкова погледи, изпълнени със страст, мъка и унижение, неочаквано се поддаде на тези смеещи се очи на момичето, което в харема бяха нарекли Хурем. Кърпичката, лека като паяжина, остави на нежното рамо на онази, която целият свят скоро щеше да нарече Роксолана.“
Да чуеш звука на цигулките, когато те целуне белозъбият момък с черния перчем, да се засмееш от радост и възторг… Коя ли девойка не е мечтала за това? А тук тежко като смърт мълчание и една муселинена кърпичка, беззвучно паднала на слабичкото ти голо рамо — нищо повече. И завистливите погледи, и омразата на Гюлфем, още по-голямата омраза на Махидевран и нескритото учудване на винаги невъзмутимата валиде ханъм. Нима тук придават толкова голямо значение на една обикновена кърпичка?
Султанът се оттегли в своето величие и непристъпност. Надигна се валиде ханъм, станаха и султанските сестри и Махидевран. Евнусите подкараха одалиските към техните пристанища, тръгна с тълпата и Настася-Хурем. Нищо не се беше изменило, само на рамото й беше прозрачната кърпичка, до която, както забеляза Настася, не смееха да се докоснат нито одалиските, нито евнусите, нито дори самата валиде ханъм, кимнала на момичето милостиво, когато минаваше край нея. Нима може едно парченце прозрачен муселин да има такава голяма сила?
Главният евнух придружаваше султана до неговата спалня. Там му беше казано: „Искам днес да ми се върне кърпата.“ И макар никой друг, освен главния евнух, да не чу тези думи, целият харем знаеше, че ще бъдат произнесени, само Настася не знаеше нищо и твърде много се учуди, когато в стаята й дойде самата валиде ханъм, придружена от стари жени, опитни в обличането и стъкмяването на одалиските, поведе момичето със себе си и сама наглеждаше как й разресват и вчесват косите, как я мажат с мазила и благовония, как пробват много широки, безбрежни и безтегловни тъкани, като смъкнаха от нея дори и онази прозрачна премяна, с която тя беше в залата за приеми.
Дойде Четириокия и поведе Настася нагоре по скърцащите дървени стъпала. Той беше бос и стъпваше по килимите нечуто, едва ли не крадешком. Боса беше и Настася. Къде я водеха — към щастие или към злодеяние?
Когато тя се беше родила, през стаята беше пробягнала мишка и бабата, която я беше повивала, бе казала, че това е добър знак.
Макар да вървеше по килими, босите й крака мръзнеха и цялата трепереше, като че стъпваше по лед. Вървеше като на бесило. Като на заколение. Вървеше или я водеха?
Всяка пролет те тичаха към Гнилата липа, за да не пропуснат да видят как започват да се трошат ледовете. Но реката се освобождаваше от зимната си броня винаги нощем и сутринта по тъмната вода плуваха само огромни буци тъмен лед. И всичко наоколо беше тъмно, черно: земята, дърветата, водата. Но чернотата беше някак си мека, като че ли нежна, дори сърцето ти се свиваше и ти се искаше да плачеш и да се смееш. Цън-цън, синигерче!