Неочаквано на Дивана великият везир Пири Мехмед паша се изказа против похода срещу Родос. Още край Белград той често боледуваше и беше отстраняван от задълженията на сераскер, така че султанът беше принуден да разчита ту на втория везир Мустафа паша Чобан, ту на такива прославени свои бейове като Ахмед паша или Бали бей. Сега старият Пири Мехмед не само че сам отказваше да тръгне към Родос, но не съветваше и султана да го прави. Всички очакваха тежкия султански гняв, но Сюлейман беше милостив, та дори остави Мехмед паша велик везир и го назова свой наместник в Стамбул по време на отсъствието си, а за сераскер назначи Мустафа паша. Последният беше станал везир още при Селим благодарение не на някой друг, а именно на Пири Мехмед. Веселият красив босненец Мустафа, който се приспособяваше леко към всичко, заради което му бяха дали и прякора Чобан, беше обикновен капуджия при Пири Мехмед, после беше станал капуджибашия и така се беше харесал на великия везир, че той се беше осмелил да предложи на султан Селим да направи Мустафа везир. Селим беше отговорил: „Още не съм се побъркал, та да правя такъв будала везир, но ако искаш да имаш и шут, вземи го.“ В египетския поход Мустафа паша прояви чудеса от храброст, издигна разкошен дом над морето, където често приемаше венецианския байло Марко Минио, Луиджи Грити и самия Ибрахим, държеше се независимо не само поради богатството си, но и защото знаеше колко много го обича новият султан, понеже край Белград Сюлейман показа, че най-високо от всичко поставя войните с безумна и дива храброст, а Чобан беше именно такъв.
Като назначи Мустафа паша за сераскер, Сюлейман му даде за жена своята сестра Хафиза, вдовицата на придворния капуджибашия, убит от султан Селим. За четиридесетгодишния паша не беше кой знае каква радост да получи в харема си жена, която вече някой друг беше държал в постелята си, ако тази жена не беше султанска сестра и ако не беше му я дал самият султан. Но въвеждайки не-знатния босненец в султанското семейство, Сюлейман даваше да се разбере, че сераскерството не беше случайно нещо за Мустафа паша, че в бъдеще го очаква и печат на велик везир и така той вече се изравняваше с надутия Ферхад паша, който презираше всички членове на Съвета на везирите заради това, че беше женен за султанската сестра Селджук, а румелийският бейлербей Ахмед паша, който с всички сили се стремеше към най-висшата длъжност в Дивана, просто беше унищожен. Ахмед паша замени стария Касъм паша, възпитателя на султана, който беше помолил да се оттегли на почивка и беше готов да отстъпи мястото си на четвърти везир дори на такава луда глава като румелийския бейлербей. Ахмед паша при Белград може би наистина беше надминал с храбростта си всички и Сюлейман още по пътя за Стамбул беше обсипал с внимание смелия бейлербей, но в същото време султанът, който се ориентираше добре в хората, виждаше, че Ахмед паша не може да служи на чужда слава. Въведен в Съвета на везирите, той беше груб с другите везири, позволяваше си високомерие дори със стария Пири Мехмед, занимаваше се с клюки. Султанът го търпеше само защото го смяташе велик воин, а без такива хора — знаеше го добре! — не може да завоюваш никакво могъщество.
Преди година Сюлейман се отправяше от Стамбул неизвестно накъде, отправяше се с невероятна пищност, водеше огромната войска, показвайки я на столицата, но без да назовава своя враг, на който тя трябваше да нанесе удар. Сега всички знаеха закъде е тръгнал султанът, но той поемаше от столицата без излишна пищност и никой не видя войската, тъй като тя се събираше отвсякъде като дъждовни капки в голям тъмен облак: част вървеше по суша, част трябваше да се прехвърли по море — от различни пристанища в различно време излязоха двадесет и девет леки и седемдесет тежки галери, четиридесет палиндри и петдесет фусти и бригантини, общо над триста кораба и всички взеха курс към бреговете на Ликия, към Родос, за да стигнат там тъкмо когато пристигне султанът със своите еничари и спахии.