В деня, когато султанът тръгваше към острова, не едно сърце се сви и тайно или открито заплакаха не едни очи, не скриваше своята печал и султанската сестра Хафиза, принудена да се раздели с любимия мъж, в чиито обятия може би не беше успяла да попадне. Само Хурем не смееше да заплаче за своя султан, макар че без него оставаше просто една малка робиня, докато не роди на падишаха син и не се възвиси с това раждане (ами ако не е син, ами ако не роди?). „Пазете се, ваше величество — каза тя през нощта на тяхната раздяла, — ако ви загубя, ще загубя всичко.“ Изплете от златните си коси тънка гривничка и я подари на султана. Залог за нейната любов ли беше, или за неговата победа? Ах, колко нетраен беше той, макар че малко неща на този свят могат да се сравнят по трайност с косите на любимата жена. Но кому можеше да разкаже Сюлейман за тази жена, за нейните думи и чудноватия й подарък? Тревога и неувереност съпровождаха този внезапен поход на новия султан и никой не би се заел да предугажда последствията му. Нали дори великият Мехмед Завоевателя не бе могъл да превземе Родос. Неговите войни се бяха вече покатерили по стените на крепостта като лъвове, пуснати от клетка, и вече искаха да се втурнат да грабят непристъпния град на рицарите, когато върху тях беше връхлетял сераскерът Месих паша: „Грабежът е забранен! Всичко, каквото има на Родос, трябва да отиде в султанската хазна!“ Това така беше охладило войните, че християните бяха успели да отблъснат тяхната атака.
Страшният Селим, завоювал Сирия, Египет и Арабия, беше започнал да изгражда огромен флот, за да нападне заклетия остров, но почина, без да успее да осъществи намерението си — сякаш някаква сила наистина пазеше християнските рицари-разбойни-ци, заседнали зад белите каменни стени и кули на острова преди двеста години, идвайки тук от Кипър.
Когато още от стените на току-що завзетия от славните ислямски войски Белград Сюлейман разпращаше гордо радостни фетхнамета за своята велика победа, той изпрати писмо и на великия магистър на родоския орден Вилие Ил Адан. Престарелият велик магистър беше доловил в султанската хвалба заплаха, затова не се зарадва на победата на Сюлейман, а отговори с твърде враждебно послание. Той се чувствуваше твърде уверен зад своите непробиваеми стени, а освен това се надяваше и на подкрепата на всички християнски владетели, за които Родос беше меч, насочен в самото сърце на нечестивците.
Осемдесетгодишният велик магистър имаше подръка някакви си петстотин рицари, а младият султан притежаваше може би половината свят! Месеците, прекарани в столицата след белградския поход, султанът използва не само за да лекува сърдечната си рана, но и за да наблюдава внимателно какво става наоколо. Новият испански император Карл се биеше за Италия с краля на Франция — Франсоа. Римският папа беше разтревожен от разкола на своята църква, внесен от немския монах Лутер. Пре-светлата Венецианска република, удовлетворена от привилегиите, получени от султана според сключения след победата над Белград договор, нямаше да изпрати за защита на Родос нито един кораб. Островът неминуемо трябваше да стане плячка на ислямската войска и това трябваше да стане незабавно.
Сюлейман изпрати на Ил Адан писмо с предложение да предаде острова доброволно. Закле се в аллах, твореца на небето и земята, в Мохамед, пратеника на аллах, във всички пророци и във всички свети книги, че ще пусне Ил Адан и всичките негови хора от острова, понеже е велик грях да пролива кръвта на мюсюлманските воини, ако земята може да се вземе без бой.
Великият магистър не отговори на писмото, пък и султанът не се надяваше на отговор.
Поведе по-голямата част от войската си по суша. Вървяха шест седмици под нежеженото слънце. За един ден минаваха толкова, колкото при обикновени условия биха изминавали за два. Султанските бостанджии изпреварваха похода, разпъваха за падишаха огромната шатра със златна топка отгоре и Сюлейман, докато неговите уморени през деня воини си почиваха за новия, още по-тежък ден, ръководеше държавните работи, съветваше се с везирите и пашите, нареждаше на своя верен Джеляледин да пише писма, наказваше и опрощаваше.
Минаваха през планински клисури, голи като търбуха на диво магаре, и през мрачни равнини, осеяни с мъртви, обгорени от слънцето хълмове.
Когато най-сетне се добраха до голите червеникави планини на Ликия, на края на които се къпеше в топлото белопенесто море непокорният Родос, при султана доведоха конийския кадия, обвиняван в злоупотреба при разпределянето на водата за напояване на градините и нивите край Коня. Сюлейман заповяда да удушат кадията пред войската, за да покажат на обикновените войници размера на султанската справедливост. Гончия от Стам-бул, заедно с други писма, неочаквано донесе писмо от харема. Хитрата Гюлфем, като нямаше възможност да се добере до султана в харема, беше подкупила старата уста хатун и тя с треперещата си ръка беше надраскала любовно послание към падишаха от неговата вярна одалиска. „Ако слабата моминска природа — пишеше с ръката на уста хатун Гюлфем — би ми позволила, без да опетня честта си, да полетя оттук при вас, владетелю мой, за да видя вашето лице, то тялото ми с цялата неудържимост на изгладнял ястреб, пуснат най-сетне на свобода, би се устремило към вас, за да докосне с устни вашите царствени нозе.“