Султанът се посмя и заповяда да изпратят на Гюлфем кутия от костенурка, украсена със злато, напълнена с отбрани перли.
Когато беше вече край стените на Родос, гончия отново донесе писмо от Стамбул, написано от същата старческа ръка, но подписано вече не от Гюлфем, а от неговата малка Хурем, писмо странно кратко и не съвсем ясно: „Думите замират на устата ми и душата ми не може да издържи толкова дългата разлъка. А бисерите разсипах, простете ми, мой велики владетелю и повелителю.“ Сюлейман не понасяше покорни като овчици жени. А мъже обичаше също само отчаяно смели, луди глави, храбреци, готови да се хвърлят и в огън, и във вода, с което сякаш допълваше сдържаността и уравновесеността на своята натура. След краткото писмо на Хурем султанът за няколко дена изпадна в мрачно настроение и не пускаше никого при себе си. Причината за неговата потиснатост не можа да отгатне никой, дори Ибрахим и личният лекар на Сюлейман, мъдрият араб Рамадан.
Градът на рицарите обграждаше в полукръг скалистия залив на острова и наподобяваше голям бял полумесец, та дори и затова трябваше да стане плячка на синовете на исляма — в това беше убеден и султанът, вярваше го и най-последният негов воин. Прехвърляха с кораби жива сила от сушата, докарваха и нагласяваха топовете, майсторяха стълби и подвижни бойни кули, обграждаха твърдината на рицарите със смъртоносен пръстен, който не можеше да пробие никоя сила. Но рицарите и не мислеха да го пробиват. Възлагаха всички надежди на отбраната. Бяха разположили флотата си в пристанището така, че не позволяваше да влязат там корабите на турския корсар Курдоглу, на който Сюлейман беше дал адмиралската титла кап-танпаша. Осем езика защитаваха Родос: французи, немци, англичани, испанци, португалци, италианци, рицари от Оверн и Прованс. Езиците бяха много, а хората малко — всичко на всичко шестстотин рицари. Старият Ил Адан разполагаше с още шестстотин критски наемници и пет хиляди гърци — жители на Родос — и това беше цялата му опора. В същото време Сюлеймановият сераскер Мустафа паша се хвалеше, че на всеки камък на обсадената крепост може да постави по един воин.
Както и край Белград, султанът заповяда да му направят навес от клони и листа, седна в него самотен и гледаше белите стени и кули на рицарската крепост, високата църква над стените и тайнствения дворец на великия магистър. Камък и камък, ослепително бял на слънцето, и нито едно зелено листенце, нито една зелена точица сред тези камъни, сякаш и душите, и сърцата на скрилите се там хора бяха също каменни. Кой се беше събрал там? Бегълци, богомолци, търговци, рицари, главорези, шмекери, хора с нечисти намерения в сърцата и с молитва на устата, морски разбойници — вечна заплаха за османските брегове. Преди четиридесет години великият магистър на ордена Пиер Д’Обюсон беше дал в Родос убежище на лъжесултана Джем, който двукратно беше опозорил рода на Османовци, като се беше вдигнал срещу брат си на борба за престола и като се беше скрил при неверниците на този остров, а после, скитайки по цяла Европа, беше приел защитата на самия християнски папа, от чиято блудна дъщеря беше най-накрая отровен като пес. Сегашният велик магистър Ил Адан, който тогава минаваше читиридесетте, беше почитан рицар на ордена и беше сменил Д’Обюсон след неговата смърт, следователно той беше също отговорен и за случая Джем. Султанът знаеше, че потомците на Джем и до днес се укриват на Родос. А издьнките на предателя трябваше да бъдат изрязани до корен! Дори само заради това крепостта трябваше да бъде превзета, за да се изпълни великата справедливост, която е призован да защитава султанът.
Под развяните знамена, под грохота на топовете и тътнежа на тъпаните, подканвани от войсковите имами, които ритмично извикваха сури от Корана, войните започнаха първия пристъп.