Не помагаха и поощренията на военачалниците: „Завладените камъни и земята ще бъдат за падишаха, а кръвта и имотът — за победителите.“
Седмиците минаваха една след друга, а крепостта не падаше. Една шепа рицари устояваха на стотиците хиляди султанска войска. Мустафа паша постави срещу всеки камък вече не по един, а по двадесет войни, ала крепостта не се предаваше. Огромният флот на Сюлейман не можеше да проникне в Родоското пристанище, най-големите султански топове не можеха да разбият камъните на твърдината, вълните на атаките се разбиваха на кървави пръски, войската се задушаваше от мръсотията и нечистотиите, които се натрупваха край нея като цели планини, а от изгарящото слънце не спасяваше дори морският бриз. Донесената на един от корабите от Стамбул чума ежедневно прибираше още no-страшна жетва, отколкото кървавата смърт при стените на крепостта. Тежък гняв обзе Сюлейман, който виждаше, че намеренията му тук завършват така безславно, както бяха свършили и опитите на великия Завоевател.
Султанът отстрани Мустафа паша от длъжността сераскер, като го замени със самохвалкото Ахмед паша. Мустафа паша беше изправен пред Съвета на везирите с окачена на шията сабя. Адмирал Курдоглу беше вързан на палубата и бит с тояги като най-долен апаш. Гневът на падишаха се стовари и върху новия румелийски бейлербей Аяс паша, един храбър, но твърде глупав човек със слаба памет, когото природата не бе дарила с умение да говори добре, а да чете и пише не се беше научил до четиридесет години. Случаят го беше издигнал пред очите и милостта на султана и пак случаят едва не го погуби край стените на Родос. Сюлейман отстраняваше най-доверените, най-храбрите. Мрачният страх пред непристъпността на крепостта и пред безмълвната епидемия, това небесно наказание, като че ли щеше да принуди султана да отстъпи, но в този момент от Стамбул дойде вест, че Хурем е родила на падишаха син — и всичко се промени за един ден. Цяла нощ под стените на Родос горяха огромни огньове, думкаха тъпани, пищяха зурни, виеха молли и имами. Султанът свика Дивана, раздаваше дарове и обяви, че ще нарече своя син Мехмед в чест на великия Завоевател; забравяйки несполуките, възхваляваше своите войни и каза, че може да стои и цяла зима под стените на крепостта, докато тя не падне в ръцете му като зрял плод. „Гърците са обсаждали един град четиринадесет години заради една жена с неприлично поведение — весело заяви султанът, — та нима моите войни не могат да издържат една зима?“
Наистина трябваше да изтърпят и есента, и зимата, и неспирните дъждове, и дори мокрия сняг, който падаше над Родос може би за първи път от векове. Всичко се обръщаше срещу Сюлейман, но той се беше заклел да издържи и да победи, иначе не искаше да се завръща в Стамбул при своята Хурем султанката и при малкия Мехмед.
Войската на султана се би за Родос още два месеца, умирайки под изстрелите на защитниците на крепостта и от чумата, и едва в навечерието на Рождество 1522 година последните бранители издигнаха над руините бяло знаме и султанът прие да преговаря с великия магистър Ил Адан за предаването на крепостта. Обсадата се проточи половин година. Сто хиляди от ислямската войска легнаха под стените на Родос, само за да може султанът да се възкачи на златния трон на рицарите под пурпурния балдахин. Покрай него минаха печалните остатъци от родоските рицари начело с великия магистър, спуснаха се към пристанището и отплуваха да търсят ново убежище. Озоваха се на неаполитанското крайбрежие, близо до местата, където някога Вергилий бе извел на брега храбрия Еней с остатъците от знаменитите троянци. Едва след десет години рицарите-разбойници получиха от испанския император Карл V скалите на Малта, където се задържаха двеста и петдесет години, докато се намери сила, която да ги сломи окончателно.
Но всичко това щеше да стане по-късно, а сега техният единствен кораб с четириъгълно латинско платно излизаше от пристанището и в тронната зала на ордена тържествуваше султан Сюлейман.
Султанът беше страшен и загадъчен, непобедим властелин на сушата и морето. Никой не можеше да проникне в мислите му, дори най-близките не издържаха тежкия му поглед. На Ибрахим каза за великия магистър: „Жал ми е, че прогоних този честен старец от неговия дом, от неговата светиня.“ С нетърпеливо движение на ръката отпрати дворцовия астролог, който му съобщи, че около Родос през това време от ислямската войска са завоювани десет острова и крепости — числото, което е знакът за неговото щастие в живота.
Сюлейман седеше в студената каменна зала и мислеше как ще се върне в столицата. Ако не беше удържал победа, не можеше да го стори. Седеше сред твърдите камъни и пръстите му незабелязано си играеха с копринената гривничка от косите на Хурем…