Войската недоволствуваше. На острова паднаха сто хидяди, а плячката беше нищожна. В Стамбул чумата косеше още по-страшно. В Дивана започнаха разногласия заради Ахмед паша, който бе станал нагъл след победата над острова, приписваше всичко на себе си и се домогваше до поста велик везир.
Султанът наблюдаваше всичко това равнодушно и мрачно. Никой не можеше да проникне в тайните му мисли.
РОКЛЯТА
Осемте месеца се точеха като осем века, цяла вечност. Кой би защитил една слаба жена в този жесток свят, където загиват цели земи, а хората и бог се отвръщат от тях, сякаш и не ги виждат?
Нима недораслият крал на унгарците и неговите величествени банове си мръднаха поне пръста, когато негодникът Бали бей унищожаваше Срем, изгаряше градовете му, издигаше по полетата плетове от побити на кол глави и хвърляше нещастниците под краката на Сюлеймановите слонове? Или когато Белград изнемогваше, а после хиляди сърби, като израняваха до кръв нозете си по каменистите пътища, отиваха в робство в Стамбул?
А когато гърмящите султански топове громяха крепостта Род ос, притекоха ли се на помощ на християнските рицари император Карл, крал Франциск, римският папа или всемогъщата Венеция? Гърмежът на топовете не стигна до кралските уши, папата изпращаше анатеми на Лутер, а пресветлите търговци изчакваха. Техният провидур на Крит Доменико Тревизано държеше корабите си в източната част на острова и чакаше как ще завърши всичко на Родос. Всеки за себе си — такова беше времето и ето и тя, Хурем, трябваше сама да се бори. Втора година беше в султанския харем, всичко се измени за нея неочаквано и като че ли радостно, а свободата беше все така далечна и недостижима, както и през първия ден, когато стъпи на стамбулския бряг след своите другарки с железни нашийници върху нежните тела.
По-рано я обкръжаваше равнодушие, а сега като гъст облак я обграждаше враждебност, макар и облечена в измамните дрехи на подмазването. Подмазваха й се одалиските, евнусите и техният повелител главният евнух, подмазваше й се и самата валиде ханъм и само султанската сестра Хатидже кривеше устни, като зърнеше Хурем, навярно от тежка завист. Защото малката Хурем носеше в утробата си свещеното семе на Османовци, а Хатидже ходеше празна като дом без стопанин и не знаеше кога и кому ще я дадат, как ще се разпореди с нея височайшият й брат, всесилният падишах.
Бременността, която Хурем не разбираше, към която не се стремеше и може би не желаеше, но която прие покорно и с надежда за избавление от робството, не й донесе никакъв свещен трепет и не прибави към радостта на живота нищо ново. Отне ли й нещо? Да. Тя неволно потръпваше, усещайки в себе си злия плод на Османовци, горчивия плод на неволята и насилието, но никой не биваше да знае за това. Сега очакваше победата с още по-голямо нетърпение, отколкото Сюлейман своята под стените на Родос, чакаше възвеличаването и възнасянето и се изпълваше със сила, гордост и смелост, каквато дори не подозираше у себе си. Човека можеш да го лишиш от всичко — от щастие, от радост, от свобода. Но не и от смелостта. Някога Хурем скриваше зад престорената си веселост своя смут и страх, а сега показваше пред всички своята смелост. От какво да се бои? Стъпваше из харема и градините, сред евнусите и одалиските още по-наперено, отколкото някога Махидев-ран, страхливите прислужници я придружаваха навсякъде като облак от сенки, без да смеят да се покажат пред очите й, но и без да се отдалечават много, за да могат при първото движение на веждите на малката Хурем веднага да се озоват при нея и да изпълнят и най-малкия й каприз. Колко хубави жени имаше тук, в гъстите градини, млади, рядко красиви, докарани от цял свят, а само в нея зрееше свещеният плод на Османовци, само тя ще може да се измъкне от унизителното робство и ще покаже на всички как трябва да се прави това!
Обичаше да посреща утрото в градините. Розовото небе се показваше откъм Азия, зад Босфора и се спускаше над Стамбул и върху градините на сарая като божи дар. Гъстите градини на сарая я скриваха от света, отделяха я от него, издигаха я над земята и морето и в същото време й отнемаха всичко достъпно за свободните хора. Райски цветя и дървета, скъпоценни кьошкове, бело-мраморни шадравани, басейни с прозрачна вода и златни рибки — и гъсти дървени решетки, високи порти, тежки врати и още по-тежки очи на безсънни евнуси, тези човешки отрепки, жестоки като дивите зверове, които ревяха в подземията на Топкапъ и беснееха цяло лято, сякаш се оплакваха, че султанът не ги е взел в похода. Нещастните млади жени, откъснати от света, бродеха по цели дни из тези градини, и движенията им бяха някак си неестествени, престорени и ненужни като у безумните: те ту се трупаха послушно около разцъфтяло портокалово дърво, ту някоя коленичеше сред гъстата чужда трева и срамежливо долепваше до нея буза, а друга си нараняваше ръката с бодлите на розите и капки кръв оросяваха нежното бяло тяло. Белосани лица, еднакво боядисани очи като лъжа и притворство, съблазнителна плът, която не принадлежеше никому, потъпкани души, разрушени сърца, безсмислено съществувание без воля и надежди като в дълбока вода. От хълмовете, възвишенията, стъпалата, площадките и полянките се спускаха долу наклонени пътечки и се разбягваха на всички страни. На Хурем също й се искаше да избяга заедно с тях към ручеите, към течащата вода и гъсталаците, но веднага отскачаше от тези гъсталаци отвратена, забелязвайки как в тях растат вечно преследващите очи (дори и нея!), скриваше се сама зад потайните решетки на кьошка, седеше там по цели дни, отказваше да яде и прогонваше от себе си всички. При нея идваше разтревожена валиде ханъм, стиснала тъмни устни, сядаше насреща й, вземаше ръката й (каква чест!) и казваше важно: