— Аллах, редом с който на по-нисък трон седи пророкът, те вижда, интересува се от тебе, следи всяка твоя постъпка и всяка мисъл, понеже нали той ти е отредил такава необикновена и благословена съдба — да живееш със султана, да дадеш на света нов султан.
Бремето на страстите и страданията, на коварството и тщеславието се криеше зад всеки камък, под всяко стъпало, зад всяка дупчица в решетката, във всяка гънка на дрехата.
Хурем се смееше:
— Радвам се.
— Твърде много се занимаваш с науки, това може да навреди на свещения плод.
— Нима многото ум може да навреди някому?
— Твоят ум не молсе да се предаде на сина.
— И на кого ще се предаде тогава? Пък и още не се знае син ли ще бъде, или дъщеря.
— Коремът ти е висок — това е признак, че ще бъде син. Мюсюлманските синове стоят в майчината утроба на крака, понеже са войни на аллаха.
Навярно всички бяха убедени, че Хурем ще има син, понеже й угаждаха прекомерно, та дори й ставаше смешно.
Затова пък неизмерима болка й причиняваше Гюлфем, която може би страдаше повече от всички от завист към Хурем (за Махидевран сега не се чуваше и дума, защото и самата Махидевран я нямаше в харема), и в мъките на безсънните нощи таеше в душата си отмъщение към малката роксоланка, понеже жените са родени за съперничество, а не за дружба.
Гюлфем дойде в покоите на Хурем, когато тя водеше някакъв дълбокомъдрен спор с двама учени евнуси.
— О аллах, ще навредиш на детето! — възкликна одалис-ката.
— Вече го чух — спокойно отговори Хурем. — Искаш ли нещо?
— Исках да ти покажа една изумителна вещ.
— Ела после. Нали виждаш, заета съм.
— Тази вещ е от негово величество султана.
Хурем даде знак на евнусите да излязат. Погледна Гюлфем строго и недоверчиво:
— Не лъжеш ли? Наистина ли е от негово величество? И за кого е? За мене ли?
— Е, не всичко е за тебе! Това вече е за мене!
Започна да разгръща една брокатена кърпа, изкара нещо малко, четириъгълно и показа кутийката от костенурка. Разтвори я и я подаде на Хурем.
— Виж какви бисери. Това е армаган от султана. Изпратил ми ги е от Родос.
— На тебе? — Хурем не можеше да се опомни. Притъмня й пред очите. Проклятие! Проклятие! — Защо тъкмо на тебе?
— Защото написах на негово величество писмо колко го обичам и как с цялата си душа и тяло се стремя към неговите царствени стъпки.
— Ти ли му писа? Нима можеш да пишеш и четеш? Та ти нищо не можеш!
— Помолих уста хатун и тя го написа. И его сега получих армаган. Погледни само какви бисери — розови като моите гърди.
Хурем я удари отдолу по ръката и бисерите се пръснаха по килима. Гюлфем гледаше с ужас празната кутийка.
— Какво направи?! Как посмя?! Армаганът на падишаха! Хурем плесна с ръце и когато на вратата се появиха прислужниците, посочи килима:
— Вземете метла и пометете. Изметете всичко, което е тук.
— Ще те накажат! — крещеше Гюлфем, като падна на колене и започна забързано да събира бисерите. — Ще те накажат тежко и жестоко!
— Наказана съм вече — успокои я Хурем, — отдавна съм наказана. Но можеш ли да го разбереш?
Още същия ден, като проклинаше неумението си да пише на турски и си обещаваше да се научи колкото може по-скоро, Хурем накара добрата стара жена да изпрати на султана няколко думи от нея.
Отиде при валиде ханъм и помоли да сменят килимите в стаята й, да ги дадат на Гюлфем или на когото искат. А на нея да постелят нови. Може и бели, като на самата валиде ханъм. Султанската майка не отмина случая да се възползува да напомни на Хурем за всемогъщия аллах. Седемдесет и две хиляди пъти на ден аллах поглежда вътре в човека, в душата и сърцето му, за да разбере с какво са изпълнени и не са ли осквернени.