— Бъдете уверена — успокояваше я Хурем, — душата ми е чиста. Да знаехте само колко е чиста!
Сега за нея се грижеха непрекъснато и я пазеха от всичко лошо, дори от невероятното. От злия дух Каракур, който връхлитал нощем насън и душел човека, помагало само желязо под възглавницата и самата валиде ханъм подари на Хурем малък ятаган, осеян толкова гъсто със скъпоценни камъни, че беше не просто оръжие, а направо скъпоценност. Старата баба Ал, която издебвала родилките, изтръгвала от гърдите им дробовете и ги хвърляла в морето, можело да бъде прогонена, като се държи до леглото игла и се повтаря сто и тринадесетата сура от Корана.
Хурем се смееше на тези страхове — какво ли значат те, след като си познала робството!
Вслушваше се в себе си и чуваше как в нея се ражда ново същество. Онова, което беше смес от кръв и тъмнина, което беше страст и стон, сега ставаше душа, блъскаше се в нея, мъчеше се да излезе на свобода, носеше обещание за мъка и болка, но тя ги чакаше с радост, понеже знаеше, че само най-мъчителните болки ще освободят духа й и ще й дадат чувството за пълна независимост от всичко.
Затова Хурем не се плашеше от наближаващото раждане и през нощта, когато всичко започна и около нея закудкудякаха тъмните фигури на бабите-повивачки, беше спокойна и радостна, а дивите спазми на болката, които сякаш раздираха тялото й, носеха зла утеха. Дори в онези часове на мъки тя никак не можеше да свърже непоносимата болка със съзнанието за неизбежността на новия живот, който трябваше да даде на света. Тя прие като нещо странично, като нещо чуждо слабия вик на младенеца и почтителния шепот на бабите: момче. В нея всичко замря, тялото й изчезна и вместо него се възцари бездънна празнота. Животът започна да се възвръща едва след известно време с плахото шумолене на първите разтопени пролетни води. Някъде се беше зародила малка, плаха капчица, тя повика при себе си още една, и капчиците заподскачаха една след друга, зашуртяха в тънка струйка, после в ручейче и поток. Живот!
Някъде зад Вратата на блаженството удари тъпан в чест на новородения приемник на престола, удари звънко, радостно и въодушевено и тя осъзна още едно нещо — сега е свързана завинаги и навеки със Сюлейман. Детето между тях е като капка живот и вече нищо не може да ги раздели.
Тъпанът биеше звънко и радостно както нейното сърце, биеше победоносно, защото това беше победа. Тя не просто оживя — тя победи!
Детето се роди хилаво, плачеше неспирно денем и нощем до задъхване и кривеше набръчканото си личице, сякаш усещаше върху себе си железния нашийник, родено без сватба, без радости, в тревога и очакване на беда от всички страни.
Хурем не даде детето на кърмачки. В гърдите й имаше достатъчно мляко, седемнадесетгодишното й тяло беше пълно с живот и искаше да прелее този живот и в сина. Сама се грижеше за него, без да пуска слугините дори да се доближат, и му пееше тихо приспивни песни, които тук никой не можеше да разбере: „Закукала кукувица до къщата, до стобора, заплакала девойчица до прага на двора. Ой, кукувица кукала, но вече не кука. Ой, дето и да съм се родила, ще свикна тука.“
Детето пищеше, сякаш в него се бяха събрали всички болки на света. Гълтайки скришом сълзите си, тя му пееше за своята сватба, каквато никога не беше имало и нямаше да има, пееше и за баща си, и за майка си, за младоженеца и младоженката, за шаферите, за дружките, за откупа и венчавката, за разплитането на косите и бул-ченския венец и така, както си пееше, отново почувствува своята сила, своето могъщество и безсмъртие. Безсмъртието крещеше в ръцете й, тя го целуваше и се смееше радостно и предизвикателно.
А в това време над Стамбул се стелеше гъста, лепкава мъгла. Настъпваше зима и в небето зловещо трещяха гръмотевици. На земята се бяха наплодили невероятно много гадинки, във водата плуваше умряла риба, птиците умираха летейки, по улиците на града сред хората сновеше безмълвна смърт. Мрачни чауши с просмукани от катран облекла непрекъснато носеха в черни ковчези нещастни мъртъвци на гробището, по опустелите улици препускаха хиляди псета, като зловещи предвестници на гибел. Тунеядците от султанските дворци се спотаиха в тревога, а харемът, макар и отделен като че ли надеждно от целия свят, живееше също в очакване, плахо и настръхнало: ще проникне ли зад неговите врати и стени невидимата и нечувана смърт, ще вземе ли и тук жертви и кои ще бъдат те, ще отнесе ли това немощно дете, отнемайки същевременно и могъществото на малката султанка, понеже тук беше ненавистна самата мисъл, че една от обитателките на харема — и то не най-първата, не най-личната — внезапно се беше издигнала над всички тях.