Султанът се появи тържествено облечен, със златен кафтан с четири ръкава (два за ръцете, а два за целуване от придворните по пътя към трона), в още по-висока от друг път чалма, със златна сабя отстрани, обсипана с огромни брилянти и рубини. Хасеки му се поклони до земята и целуна сърмените му чизми, но той не й даде да му целуне ръката, като я постави на коленете си, сядайки на трона на прадедите. Не след дълго, отново нарушавайки обичая, отиде в покоите на Хурем, и там, като гледаше сина и младата майка как го храни, долепи устни до нейната нежна гръд, налята с мляко, живот и щастие.
А през нощта лежаха, плътно притиснати един към друг, смееха се от щастие и страх, че биха могли да не се срещнат повече, и Хурем укоряваше султана за дългата разлъка, като се оплакваше от непоносимата самота.
— Пак ли ще отидете на вашата война? — разпитваше го тя. — Нима и султаните са като всички мъже, че се хвърлят от войната към любовта и отново от любовта към войната?
— Султаните може би са най-нещастни — смееше се той, — но аз няма да те изоставя повече. Искам да бъда с теб и в рая, за да те гледам винаги.
— А какво ще стане, когато остарея? Когато престана да бъда желана? Когато около мене се възцари тишина? Зад Вратата на блаженството тишината е толкова непоносима, че не е способен да я разкъса с вика си дори шехзаде Мехмед. Само вие можете да ме спасите от нея.
Султанът не можеше да познае своята малка роксоланка. Завари съвсем не онази жена, която бе оставил преди половин година.
— Какво искаш? Кажи само, за тебе няма нищо невъзможно.
— Ваше величество, задъхвам се като в клетка.
— В клетка ли?
— Привикнала съм на простори, те се блъскат в кръвта ми като вратите на двореца при буря.
— Принадлежат ти най-големите простори на света. Ти си Хасеки. В твоите крака е една държава, каквато светът не е виждал.
— За какво ми е държавата? Нима на човека държава му трябва?
— А какво му трябва?
— Обикновено щастие.
— Обикновено? Какво е то?
— Да дишаш, да се смееш, да отиваш, където си искаш, да правиш, каквото ти хрумне.
Той се разтревожи и я погледна в очите.
— Какво би искала да правиш? Къде да идеш? Тя се смееше.
— От вас — никъде, повелителю мой.
— Но казваш такива неща.
— Толкова дълго ви чаках!
— Дочака ме!
— Сега бих искала да съм с вас непрекъснато.
— Ти си с мене.
— Понякога и там, където никой не подозира.
— Ти ме посрещна в тронната зала.
— Това е твърде тържествено. На жената понякога й се иска най-проста радост.
— Кърмиш сама сина. Каква по-проста радост?
— Наистина. Но тази радост е също много висока. Той все повече се учудваше.
— Приех исляма, но все още съм запазила спомени за своите празници. Току-що настъпи Новата година.
— За неверниците.
— Във вашата столица се зачитат всички вери. Знам, че флорентинският посланик е уредил в двореца си тържествено посрещане на Новата година. Там са били и приближени на ваше величество. В неделя ще празнуват венецианците.
— Нека празнуват.
— Бих искала да бъда там с ваше величество.
Тази жена, която току-що беше надянала най-скъпата в историята на човечеството рокля, посягаше към нещо още по-голямо!
— Но това, за което молиш, е невъзможно — строго каза султанът. — Любовта ми към тебе е безгранична, но само в моя свят, а не в чуждия.
— Нима вашата столица е чужд свят?
— Властта налага изисквания, пред които са безсилни дори султаните.
— Там няма да бъдете султан.
— А какъв ще бъда тогава?
— Ами — тя се замисли за миг, — ами… морски корсар или разбойник, а може и млад зурнаджия — както пожелаете. Луиджи Грити урежда в дома си маскарад, там всички ще бъдат преоблечени, със закрити с маски лица и никой няма да познае кой сте вие, коя съм аз.
— А ти би ли искала да идеш?
— А нима вие не искате да доставите малка радост на своята Хурем? Нали е казано: „И аллах… им даде да видят блясък и радост.“
Сюлейман изхъмка снизходително. Тази жена има непредпазливостта да се позовава на свещената книга.