Хоремшах се затваря в отчаяние в подземието и прекарва там цялото време в молитви, а поетът Фахр, ужасен от случилото се, отива в пустинята, броди из нея и съчинява още по-прекрасни стихове.
Персийският език на циганката беше твърде напевен и в него не се долавяше сухото шумолене на пустинните ветрове, което придава неповторима страст на сладкодумните поети, но тази напев-ност се превърна в неочаквано очарование, което още повече се подсилваше от очарованието на малката циганка. Нейният страшен корсар замърка доволен, когато тя скочи от масата отново при него, но в този момент, набрал смелост, пред тях се появи белозъбият хафъз в зелено и помоли корсаря за разрешение да потанцува с неговата циганка.
— А кой ще танцува, ти или тя? — попита корсарят, предварително предвкусвайки объркването на хафъза.
— Нека той застане с тъпан като евнух, а аз ще танцувам около него — наклони се към ухото на корсаря циганката.
— Така ли искаш? — не повярва той, понеже защо й трябваше на Хурем и тук да се връща в паметта си към харем ните танци? — Щом е така, тогава нека той вземе тъпана.
— Ама аз не зная как да бия! — уплаши се хафъзът.
— Така, както аз ще танцувам — изгука циганката.
Грити лично домъкна огромен тъпан за хафъза, удари го за проба с бухалката, изду бузи, удари още веднъж и силно се разсмя. Хафъз Ибрахим приклекна на едно коляно и замахна, малката циганка се понесе край него, като се извиваше гъвкаво и леко, завърташе се все по-бързо и все по-близо до злополучния тъпанджия, в ръката й се появи отнякъде парче прозрачен муселин, тя игриво размаха тази кърпичка, като едва не закачи изпотения хафъз, та дори и Ибрахим въпреки своята дързост и наглост разбра, че става нещо твърде опасно за него и ако султанът досега не знаеше как е попаднала в харема му Роксолана, то днес вече можеше да узнае — твърде зловещо се държеше султанката, все повече затягаше примката около него, започвайки с тази поема-намек и завършвайки с този танц, в който той от глупост се впусна сам.
— Ваше величество — зашепна Ибрахим, като се мъчеше да стори това незабелязано, — ваше величество, познахте ли ме? Аз съм Ибрахим. Познахте ли ме, ваше величество?
Тя размахваше кърпичката с още по-голямо увлечение, отметна глава назад в екстаз, изви снагата си като змия и пророии през разтворените си уста нито на Ибрахим, нито на някой друг:
— Не ви познавам!
— Аз ви подарих на султана, ваше величество! — отчаяно шепнеше Ибрахим. — Простете ми, ваше величество!…
— Не ви зная… Не ви познавам…
— Аз съм Ибрахим… От преданост към падишаха…
— Никога не съм ви познавала…
— Само от преданост…
— Не искам да ви зная…
Тъпанът замлъкна. Циганката леко подскочи при корсаря, подаде му почтително прозрачната кърпичка и той обви с нея дългата си шия. Не скриваше удоволствието. Пък и можеш ли да скриеш величието на властта, в каквито и дрехи да я облечеш?
ВЛАСТТА
Кое е по-добро за властелина — да вселява любов или страх? Кое е по-полезно за него — да го обичат или да се боят? Да се постигне едновременно и едното, и другото е невъзможно, затова се налага да се избере второто — да се държат поданиците в страх. Когато става дума за верността и единството на поданиците, властелинът не бива да се бои, че ще се прослави като жесток. Като прибягва в някои случаи към жестокост спрямо отделни лица, той постъпва по-милостиво, отколкото тогава, когато поради прекомерна снизходителност допуска безредие в цялата държава. Властелинът не бива да проявява великодушие и щедрост до такава степен, че те да му навредят. Той не бива да се бои, че ще го осъдят за пороците, без които е невъзможно да запази властта си, понеже има пороци, благодарение на които властелините постигат сигурност и благополучие. Като принуждава всички да се боят, властелинът не трябва да предизвиква към себе си омраза. Твърде лесно е да вселява страх, без да предизвиква омраза, ако не посяга на имуществото на поданиците си и на честта на техните жени и дъщери. Хората прощават и забравят дори смъртта на най-близките си роднини, но не и загубата на имуществото си.