— Отстъпвам го в полза на Пресветлата република — засмя се Грити. — Аз съм великодушен както всички търговци, щом не става дума за печалба.
— Още не се знае какви ще са печалбите от тази жена — избър-бори Дзено.
— Добавете: и каква вредата! — възкликна Грити. — Ние с вас присъствуваме на раждането на едно величие, запомнете думите ми! Вземете дори легендите — жената е създадена от реброто на мъжа, една богиня се ражда от главата на Зевс, друга — от морската пяна. А коя се е родила от робство, побеждавайки го и достигайки най-големите висоти на властта? Бих ви посъветвал да проявите внимание към тази жена. Вярно, още никой не знае какво обича тя и към какви подаръци има предпочитание, пък и трудно е човек да се надпреварва по щедрост със Сюлейман. Чухте ли за роклята от сто хиляди дуката?
— Не само чух, но я видях със собствените си очи на тържествения прием в Топкапъ.
— Тогава нямам какво повече да ви кажа.
Неизвестно как, но слуховете за непостижимото влияние на Хасеки-Хурем, или Роксолана, върху султана се разпространиха почти мълниеносно в столицата. Руският посланик Иван Морозов, който донесе от Великия московски княз послание за дружба и мир, беше приет от Пири Мехмед паша с подобаваща тържественост, но без обещания.
— Всичко зависи от милостта и волята на негово величество падишаха — каза великият везир.
Но някой подхвърлил, че би трябвало да се поднесат дарове не само на султана, но и на султанката, и Морозов подбра за Хасеки най-скъпоценни червено-черни самури.
След Родос отношенията между Портата и търговската република Дубровник се-влошиха. Султанът не можеше да прости на дуб-ровчани, че техните военни кораби не му помагаха в превозването на войски за острова. Освен това сред пленените защитници на крепостта се оказаха няколко души, които се назоваха търговци от Дубровник. Това беше предостатъчно, за да се повиши незабавно митото на дубровнишките стоки, корабите от Дубровник се преследваха жестоко в турските води, грабеха се стоки, вземаха се в робство хора. От Дубровник в Стамбул пристигна пратеничество, но никой не искаше да го приема. И отново някой подсказа: да се поднесат дарове от скъпи тъкани на младата султанка, може би това ще смекчи суровия султан.
Хурем отново беше бременна. Синът Мехмед беше толкова хилав, че всички чакаха: ако не умре от собствената си хилавост, чумата непременно ще го прибере. Но хладните ветрове разпръсваха гнилия дъх на Стамбул, чумата отстъпваше, дребосъчето Мехмед, макар да пищеше от неизвестни болки, упорито се вкопчваше в живота, а малката Хурем, като че ли за да се затвърди окончателно и да победи всички свои завистници и неприятели, се готвеше да подари на султана още един син.
Султанът отново не искаше да вижда никого, освен своята Ху-рем, прекарваше нощите с нея, а дните отдаваше на грижите за справедливостта, съветваше се с мъдреците за подобряване и потвърждаване на законите и не споменаваше повече за война, сякаш беше забравил, че неговата огромна войска, събрана само за нови и нови завоевателски походи, незабавно ще се разпадне, щом само спре грабежите си. Когато в Съвета иа везирите шкембе-лията Ахмед паша, който, измествайки всички, се стремеше към поста на велик везир, крещеше, че е време да започнат нов поход, султанът спокойно казваше:
— Нека малко поулегне прахта.
— Каква прах? — неразбиращо пулеше очи към членовете на Дивана Ахмед паша.
— От великите походи на Повелителя на века — спокойно се усмихваше старият Пир и Мехмед паша.
— Нима новият керван трябва да чака да засъхнат камилските лайна от стария? — не мирясваше войнственият Ахмед паша.
Султанът мрачно прекъсваше нетърпеливия везир:
— Тревата, която расте твърде бързо, клюмна от собствената си тежест.
Щом дори в Дивана се беше възцарило безредие, можеше ли да става дума за ред в държавата? Източните провинции, където зверски жестокият Ферхад паша, унищожавайки бунтовниците, беше изпоклал дори кърмачетата, непрекъснато въставаха и тегле ха към къзълбашите. От Египет се наложи да бъде върнат Мустафа паша, за който дотягаше с молбите си Сюлеймановата сестра Хафи-за, и сега там отново се възраждаше заплахата на мамелюците. Великият везир Пири Мехмед възлагаше всички надежди на закона, но беше нужна още и сила. Държавният печат трябваше да се държи от ръка, която можеше да държи умело и меч. Но къде беше тази ръка? Пири Мехмед под псевдонима Ремзи, тоест Загадъчния, съчиняваше мистични стихове, намирайки в тях убежище за измъчената си душа. В Съвета иа везирите наред със султана и пълните със сили четиридесетгодишни везири той изглеждаше изнемощял, равнодушен и стар. Сюлейман всеки път ставаше свидетел на ожесточени спречквания между Ахмед паша и великия везир. Двамата султански зетьове — Мустафа паша и Ферхад паша — изчакваха как ще свърши всичко това, като всеки от тях беше готов, издебвайки момента, да скочи и измъкне държавния печат от старческите ръце на Пири Мехмед. Четиридесетте години са границата за мъжа. Ако дотогава не си постигнал нещо, няма и да го постигнеш, понеже в живота всичко се извоюва със сабя, държана от здрава ръка.