— Кой сравнява гнило високо дърво с дърво, покрито с гъсти клони? — възкликваиге Ахмед паша, подлагайки под широкия си гръб едва ли не десетина брокатени султански възглавници.
Ако мечът на човека не може да бъде мокър нито от кръв, нито дори от пот, как може такъв човек да държи в ръце държавния печат?
— Аз съм повода, когото слушат и камилата, и камиларят — спокойно отговаряше великият везир. — А ти кой си?
— А аз съм оня, дето разсича поводите и ти разваля съня.
— Къде остави свинете на майка си? — питаше язвително Пири Мехмед, намеквайки за християнския произход на този пришелец.
— Пасат с магаретата на твойта майка и когато идем на пасбището, ще те видим сред тях.
Ибрахим, който съпровождаше султана навсякъде, не се намесваше в разприте в Дивана, беше сдържан и внимателен с всички, седеше тихо и само слушаше, като се усмихваше учтиво и показваше незаинтересованост. А в същото време се тревожеше все повече и повече, чувствувайки, че скоро трябва да стане нещо важно, но къде и какво, не знаеше дори и той, тъй като Сюлейман не споделяше намеренията си с никого. Може би ги споделяше с Ху-рем? Но тя отблъсна Ибрахим грубо и безжалостно. Или с валиде ханъм? Слуховете противоречаха на това предположение. След Родос Сюлейман направи за валиде ханъм единствената отстъпка — върна в Стамбул Чобан Мустафа паша. Но Ибрахим все едно трябваше да си подсигури подкрепата на султанската майка, понеже тя знаеше тайната на Хурем и както и младата султанка, държеше съдбата на любимеца на султана в ръцете си.
Ибрахим помоли чрез главния евнух да разговаря с валиде ханъм и султанската майка го прие още на другия ден, но когато той подхвана как беше подарил някога на харема робинята-украить ка, тя го изгледа удивена и тъмните й устни се размърдаха почти презрително:
— Не си спомням това.
Привичната сдържаност измени на Ибрахим и той едва не извика:
— Ваше величество! Как сте могли да забравите? Нали ви предложих… посъветвах се с вас. И вие…
— Не помия това — повтори хладно валиде ханъм, като закриваше лицето си с бялото фередже, сякаш поставяше преграда между нея и гърка. Ибрахим разбра, че не може да си отиде просто така от тази загадъчна жена. Хвана се като за спасителна котва за думите от Корана:
— Казано е: „Ако няма други свидетели, освен тях самите, то свидетелството на всеки от тях е като четири свидетелства на аллах, че той е правдив.“
— „А петото е — отговори валиде ханъм с думи от Корана, — че проклятието на аллах е върху него, ако той е лъжец.“
— Ваше величество, бях ръководен от любов и преданост към падишаха.
— Не помня това — упорито повтаряше жената с тъмните устни, като не позволяваше на Ибрахим да се доближи до нея с искреността си нито на педя.
— Само от любов и преданост, ваше величество, само от любов…
Нито обещание, нито гаранция, както и от Хурем. И двете се оказаха по-хитри, отколкото предвиждаше гьркът. Държаха го в ръцете си и не искаха да го изпускат без подходящ случай. Но засега не го издаваха на султана и той трябваше да се възползува от това.
В разговорите, вечерите и разходките със султана Ибрахим, разбира се, имаше предимство пред всички приближени, но все едно виждаше: душата на Сюлейман си остава за него тайнствена и скрита, както и за останалите. Никой не знаеше какво ще каже султанът днес, какво ще заповяда утре, кого ще възвиси и кого ще накаже. Той се смееше, когато Ибрахим изнамери три дебели джуджета, подстрига им брадите като на Ахмед паша, облече ги в комедиантски „везирски“ халати, даде им дървени саби и ги накара да се бият пред Сюлейман, съпровождайки султана в крайморските градини. Е, и какво? Ахмед паша продължаваше да оскърбява всички в Дивана, а Ибрахим трябваше да седи мълчаливо, защото беше само един главен соколар. Освен това принадлежеше към еджнеби — пришълците, както презрително ги наричаше Пири Мехмед паша, заявявайки веднъж неочаквано, че в Дивана са останали само двама чистокръвни османци — самият султан и той, неговият велик везир. Не бе имало още случай велики везири да са ставали хора от чужда кръв. Сега неотвратимо надвисваше такава опасност и до голяма степен за това беше виновен и самият Пири Мехмед. Не измоли ли той някога султан Селим да направи везир Мустафа паша? И не забеляза ли пръв храбростта на Ферхад паша? А не беше ли назначен пак по негов съвет Ахмед паша за румелийски бейлербей? Сюлейман беше получил тези чужденци като наследство от баща си заедно с Пири Мехмед. Османецът Касъм паша беше вече в дълбока старост и беше принуден да напусне Дивана, сега ще иде да си почива и той, Мехмед паша, и тука ще възцарят тези босненци или българи, потурчили се християни, вероломни и подозрителни в своята ненаситност. Не чакай вярност от оня, който веднъж вече е изменил. Тези хора само се суетят в подножието на могъщата каменна стена, издигната от Османовци. Никой от тях не може да се възкачи на нея. Бият се, за да застанат по-близо от всички — и толкоз. Султанът също знае това, затова слуша с такава досада на лицето ежбите в Дивана.