И никой не знаеше, че Сюлейман си има на кого да доверява своите държавни работи и кому всеки път да разказва за кавгите в Дивана и за недоволството на еничарите, които не можеха да мирясат след Родос, понеже за тях победа без плячка беше по-лоша от поражение, и за грижите си с властта, понеже колкото по-безгранична беше тя, толкова по-безгранична беше и зависимостта на онзи, който разполагаше с нея. Механизмът на властта се усложнява и разраства дори тогава, когато изглежда, че ти като че ли с нищо не способствуваш за това. Само в султанския дворец Топкапъ имаше две хиляди придворна прислуга. Четиридесет хиляди беше дворцовата гвардия, тридесет хиляди еничарската пехота и десет хиляди конни спахии. Десетки главни писари и стотици обикновени писари и сума ти дефтердари само в Стамбул — нали освен четирите главни данъка трябваше да се събират други деветдесет и три данъка и ангарии. Съществуваше дори длъжност главен надзирател на всички доносници. Навсякъде трябват мъдри хора. За държавата не са достатъчни само войниците. Завоюваната земя само тогава носи полза, когато дава доходи. Те могат да се вземат само с ум. А откъде да се вземат толкова мъдри хора?
— Вашият разум, ваше величество, се простира над земята, както златоносен облак над полята и градините — вглеждаше се в строгите му очи Хурем.
Малката й главица се свежда на дългата шия под тежестта на червените коси. Тънката бяла ръка, сякаш защитавайки се, палаво е насочена към Сюлейман, прекрасното младо тяло се извива като змия, забелязала опасност.
— Ваше величество, от вашата мъдрост трябва да е доволна цялата ви държава!
— А предаността? Когато бръснарят бръсне главата на султана, пазят го двама капуджии с оголени саби. А капуджиите ги пазят четирима верни дилсизи. А пък дилсизите ги следят шестнадесет още по-верни акънджии. Къде свършват подозренията? На кого да вярваш? Същото е и в султанската кухня. Същото е и в харема. В цялата държава. След Белград е невъзможно да се намери замяна на стария Мехмед паша. Кого да поставиш?
— Поставете любимеца си Ибрахим, ваше величество.
— Ибрахим?
— Той е най-предан.
— Откъде ви е известно, моя Хасеки?
— Някои неща се разкриват пред жените от само себе си. Освен това не съм ли жена на велик повелител? Трябва да зная едно-друго в тази държава. Погледнете тези кожи — сякаш са живи, миришат на мразове, на свобода и горски дух, във всяка власинка трепти живот. Това е подарък от московския посланик.
— Зная.
— А знаете ли, че преди да се поклони на ваше величество с дарове от великия московски княз и да поднесе на вашата робиня тези редки кожи, посланикът трябваше да раздаде подаръци на чау-шите, които го поздравиха с пристигането, на слугите, които му бяха занесли от ваше величество и от великия везир храна, на вратарите и слугите на великия везир, на стражата, гончиите, конярите и всички драгомани — Юнус бей, Махмуд бей, Мурад бей и Мехмед бей.
— Така повелява обичаят!
— Когато обичаите са твърде много, тогава възникват злоупотреби.
— Посланиците трябва да се възпират. Шахът на къзълбашите беше изпратил при нас пратеник, съпровождан от петстотин конници. Цяла войска! Пуснах го в Стамбул само с двадесетина слуги, а останалите оставих на онзи бряг на Босфора. Стига ни собственото величие.
— За вашето величие са нужни най-преданите, мой пове-лителю.
— Ибрахим е чужденец. Не е османец. Грък е.
— Как се отнасяте към великия Джеляледин Руми, светли повелителю?
— Това беше любимият поет на Мехмед Завоевателя и султан Селим.
— Аз се осмелявам да посещавам библиотеката на Завоевателя и вашата, мой повелителю. И макар че не умея още да разбирам както следва драгоценните писания, но нещо вече схващам. Там прочетох следното. Веднъж шейх Салахедин наел зидари-турци да му иззидат ограда на градината. Руми казал, че за тая работа са нужни зидари-гърци. Турците трябва да се викат само да разрушават.