— Земите се раздават за заслуги на моите бейлербейове — каза султанът. — Или искате да ми съобщите нещо ново за това?
Грити притисна към гърдите си ръце, отрупани с пръстени със скъпоценни камъни.
— Наистина, както е казано във вашата свещена книга: „Не увеличавай нищо у тираните, освен заблудите.“ Но който раздава земя, той пръв получава и печалбата. Нито една държава в Европа не владее толкова земи, колкото Високата порта и защо тогава тя не разполага сама с тях, а ги поверява на бейлербейовете? Променете този ред, ваше величество, и ще получите два пъти по-големи доходи само от държавните земи.
— Струва си да се помисли — съгласи се Сюлейман.
— Държавните работи са оставени без необходимия надзор — продължаваше Грити, без да обръща внимание на отчаяните жестове на Ибрахим, който се боеше от султанския гняв, тъй като в случай на нещо той би се стоварил най-напред върху него, а не върху този самоуверен търговец, зад който вече стоеше и високото покровителство на венецианския дож. — Вие се ограничавате сега с един доход само от някакви си три милиона ду ката. А между другото и най-беглите сметки увеличават тази сума на седем, та дори и на осем милиона. Ето, ваше величество. Данъкът от християните и по дукат от глава на населението от евреите — са милион и половина. Таксата за привилегии — сто хиляди. Имуществото на умиращите бездетни — триста хиляди. От налозите на аргоските гърци, които плащат по дукат за комин — двеста хиляди. Египет и Хиджас могат да дават милион и осемстотин хиляди, деветстотин хиляди ще идат за издръжка на местната войска, деветстотин хиляди за Йедикуле. От шестстотинте хиляди сирийски дукати триста хиляди също отиват за войската, а триста хиляди трябва да идват в Стамбул. От златните, сребърните, железните и солните рудници — милион и половина. Търговското мито, което плащах понякога дори и аз — милион и двеста хиляди. Десятъкът от събраното от полето зърно и плодовете — осемстотин хиляди. От данъка за добитъка — по половин дукат на глава — два милиона дуката. Данъците от новозавоюваните земи, от които нямате още нито един дукат — на първо време около двеста хиляди дуката. Моят приятел Скендер челеби знае как да взема данъци. Но за това е необходимо дефтердарите да вървят след войската и да вписват в книгите всичко живо, всяка къща, всяка колиба. В същото време Египет, завзет вече близо десет години от доблестната османска войска, и досега още не е включен напълно в данъчните регистри. Ваше величество! Само несравнимото могъщество на вашата империя не и позволява да се разпадне от безредие.
Сюлейман мълча дълго и тежко. Ибрахим му наля в златната чаша вино, но султанът дори не го докосна.
— Ще ви назнача за мой финансов съветник — каза най-сетне той на венецианеца.
— Но аз съм християнин! — възкликна Грити.
— На нас служат и неверници.
— А какво ще каже вашият Диван?
— В Дивана ще станат промени.
— Но едва ли такива, че да приветствуват един гяур?
— Там са добре дошли всички мъдри хора. Те са ни нужни. Вие сте от тях.
Грити се поклони.
После четоха подред стихове на Абу Нувас за виното и знаменитата „Мюреба“ на Месихи: „Кой знае ще бъде ли жив до следващата пролет? Пий и се весели, няма да се задържи, ще отмине пролетното време.“
За Ибрахим не стана дума. Ако той знаеше, че за него се застъпваха двете най-могъщи жени на империята, би се ужасил, ио незнанието го спасяваше. Затова преживя най-голямата си радост в живота, когато на Дивана султанът каза на великия везир Пири Мехмед паша:
— Високоуважаеми Мехмед паша, заповядваме Ви да предадете държавния печат на Ибрахим паша.
Това беше неочаквано за всички и най-вече за Ибрахим. Той дори не повярва, че става дума за него, а Пири Мехмед, като изкара от пазвата си кръглия златен печат, завит в брокатова кърпичка, изобщо не можеше да схване къде е тоя Ибрахим паша, на когото трябваше да предаде печата. Бе редно Ибрахим да стане, да се поклони на султана до земята, да целуне стъпките му, и след това да вземе символа на най-високата власт, но той не можеше да мръдне и седеше вцепенен, както и старият Мехмед паша, който само мигаше със сивите си очи, търсейки кой е този Ибрахим паша. Затова пък скочи тлъстият Ахмед паша, впери опулени очи в държавния печат и надвеси тежкото си тяло над Мехмед паша, сякаш чакаше старецът да сложи печата в ръката на Ибрахим само за да може той да го предаде на него — Ахмед паша, защото кой друг беше най-достоен за тази височайша султанска милост?
— Най-мъдрият от моите везири е заслужил да прекара остатъка от живота си в мир, оттегляйки се от задължения — сякаш без да забелязва нищо, каза спокойно султанът. — Ние няма да го забравим с милостта си и ще се обръщаме към него за съвет. Неговото място по наша воля ще заеме Ибрахим паша, комуто даряваме званието на румелийския бейлербей с полагаемите се доходи. Ние бихме помолили почитаемия Пири Мехмед паша да каже мнението си за великия везир Ибрахим паша.