Чак тогава Пири Мехмед се надигна, поклони се ниско на султана и като предаваше на Ибрахим печата, произнесе дрезгаво:
— На вашия роб му прилича честта на велик везир.
И не можеше да се разбере: одобряваше ли султанския избор, или се присмиваше?
Ибрахим взе печата, целуна го, зави го отново в брокатовата кърпичка и го скри в пазвата си.
За първи път при Османовци велик везир ставаше не чистокръвен турчин, а чужденец, потурчен гяурин, пък отгоре на това и роб. С Пири Мехмед свършваше великата и славна история. Започваше нова история. Каква щеше да бъде тя?
Ахмед паша беше готов да се пръсне от яд. Ако не бяха немите, които следяха всяко негово движение, очевидно вече предупредени от своите чауши, той навярно би извадил дори сабята. Искаше да извика нещо гневно, оскърбително и отчаяно, но от гърлото му излизаха само хрипове. Най-после султанът му обърна внимание. Погледна го навъсено под високата си чалма, сякаш се учудваше как този разпасан дебелак беше попаднал в почтеното общество на високия Диван. Чак тогава Ахмед паша се сепна, в тъмната му душа нахалството веднага се смени с уплаха, той се свлече на килима и запълзя към краката на султана, като мачкаше власинките с тежкото си тяло и скимтеше:
— О мой велики повелителю, пролейте дъжда на своята милост върху вашия роб… Изпратете го като ваша вярна сабя в Египет…
Султанът кимна милостиво.
— Ще помислим — каза спокойно. — „Човек се моли за зло, както и за добро, понеже човек е нетърпелив и прибързан“.
Ахмед паша целуваше края на Сюлеймановата дреха, а Ибрахим се взираше изпод вежди в него с едно око и си мислеше, че героите са лоши поданици. Дълго ли ще може да устоява на съблазните на Египет този глупав паша и ще може ли да устои въобще? В Египет, където сред пясъците и блатата хилядолетия наред непрекъснато бяха изчезвали не само хора, но и цели царства, вери и богове, не би могла да оцелее и най-твърдата душа. От тъмните дълбини на Африка в тази земя непрекъснато се изсипваха роби, злато, слонова кост, крокодилски кожи, благово-ния и подправки, скъпо дърво, редки плодове и зверове, хляб и тъкани и от тези богатства се замайваха и най-трезвите глави, грабителите искаха да станат богати, вчерашните разбойници се провъзгласяваха зд царе и султани.
Може би Ахмед паша реши да измени на Сюлейман още тогава, когато пълзеше по султанския килим, а може би очите му се наляха с кръв за власт, когато видя непристъпните кръгли кули на Кайро — все едно, но непокорният паша след няколко месеца изпотрепа в Кайро верните на Сюлейман еничари и се провъзгласи за независим султан на Египет. Нарекоха го Хаин, тоест предател, но Ахмед паша не можа да носи тази „титла“ и половин година, защото за предателя винаги се намира предател, който да предаде и него. Единият от тримата везири, които Ахмед паша беше назначил в своя „Диван“ — Махмуд бей, — беше решил, че е по-изгодно да запази верността си към истинския султан в Стамбул, отколкото да служи на самозванеца и се бе опитал да хване Ахмед паша, когато беше блаженствувал в хамама. Ахмед паша с наполовина обръсната брада, завит в зелена хавлия, беше скочил на покрива на хамама, от него на коня си и се беше скрил в цитаделата. Но никой не искаше да защищава тази цитадела, тълпите проникнаха там и докато грабеха хазната, новоизлюпеният султан беше избягал в пустинята и се беше скрил при племето Бени Бакър. След седмица шейхът на племето беше предал вързания Ахмед паша на Махмуд бей и главата на завоевателя на Белград и Родос се отправи към Стамбул, за да бъде поднесена на сребърен поднос на султан Сюлейман.
— Ваше величество — каза великият везир Ибрахим, поднасяйки на султана главата на Хаин, — колко често казвахте на вашия роб, че умните не биват верни. Но верни ли са глупците?
— Верни са само праведните — отговори Сюлейман с горчивина, удивителна за този тридесетгодишен, притежаващ такава неограничена власт човек. — И бих завършил с думите на пророка: „О, люде мои! Защо аз ви зова към спасението, а вие ме зовете към пъкления огън?“
Той нареди на Ибрахим да вечеря с него, но не като велик везир, който би трябвало да яде на ниска масичка встрани от султана, а като предишния Ибрахим в любимите покои на Завоевателя. Наистина този път бяха не двама, а трима — третият беше синът на Сюлейман Мустафа.