От кафенетата започват да излизат хора. Някои се обръщат и ме зяпат, както аз бих зяпал слон или жираф по улиците на Лондин. Никога ли не са виждали британец? Светлата коса ли ги учудва толкова? Или ръстът и широките ми плещи? А може би златната обица и тежката златна гривна от Келтското възраждане? Побутват се, шепнат си и се усмихват.
Аз им отвръщам с благосклонна усмивка. Добър ден, братя римляни, изкушавам се да им кажа. Ала те сигурно биха се изкикотили на моя латински с британски акцент или на неумелите ми опити да говоря техния нелитературен романски.
В хотела ме чака вест. Баща ми, благословен да е, е разпратил препоръчителни писма до някои представители на местната аристокрация с молба да ме посрещнат и да улеснят представянето ми пред римското общество. Преди да изляза от хотела, бях пратил съобщение до някои от хората, с които възнамерявах да се запозная, и ето че вече имаше отговор. Канеха ме най-сърдечно на вечеря във вилата на Марцел Домициан Фронтин, според баща ми притежаващ половината лозя между Неапол и Помпей, а брат му Касий бил един от героите на неотдавнашната война. В осем вечерта пред хотела щеше да ме чака карета.
Изпълва ме странна радост. Тези хора искат новопристигналият варварин да се чувства като у дома си още първия ден на пристигането си. Е, корабите на Фронтин всяка година доставят десет хиляди касетки със сладки вина за складовете на баща ми в Лондин, а това далеч не е дребна работа. Само че тази вечер няма да се говори за търговия. Първо, защото знам съвсем малко за търговията на баща ми, но най-вече защото сме патриции и трябва да се държим като такива. Домакинът ми е от древна сенаторска фамилия, а в моите вени тече кръвта на британски крале — или поне баща ми твърди така. Името ми го доказва. Каратак, Касевелаун, Тинком, Тогодум, Прасутаг — неведнъж съм чувал баща ми да споменава имената на тези велики келтски вождове, а най-често от всички — кралица Картамандуа от бригантите.
Е, Картамандуа побързала да подпише съглашение с римските нашественици и пратила във вериги в Рим Каратак, с когото управлявали заедно. Но е било много отдавна и ние, британците, оттогава много пъти сме усмирявани и вече сме разбрали, че силата и славата обитават вечния град и така ще бъде до свършека на света.
Изкъпвам се и се обръсвам. Намазвам косата си — не със свинска мас естествено. Избирам много грижливо какво да облека — копринена византийска туника и също такъв шарф, тънки гамаши от ален египетски лен, прекрасно изработени сирийски сандали. И, разбира се, златната обица и масивната гривна, на които дължа варварския си вид, но тъкмо това ме прави толкова интересен за публиката.
Когато излизам от хотела, каретата ме чака. Нубийски кочияш, облечен в малиново-тюркоазена ливрея, бели арабски коне, а самата карета е от абанос, инкрустиран със слонова кост. Достойна за император. А Фронтин е бил патриций, при това не от столицата. На какво ли се возят тогава Цезарите, щом Фронтин праща такова возило на никому неизвестен младеж от затънтената провинция?
Пътят криволичи нагоре към хълмовете. Над града е надвиснал облак и слънцето се процежда през него като златен дъжд. Заливът блести. В далечината се мержелеят тайнствени сиви острови.
Вилата на Марцел Домициан Фронтин е разположена сред толкова голям парк, че ни трябват петнайсет минути да стигнем до нея, след като сме минали през огромната желязна порта. Постройката е лека и изящна, а елегантната архитектура умело прикрива огромните й размери. Навсякъде цъфтят прекрасни дървета и храсти и ароматът им е аромат на приказно богатство. Започвам да се питам дали тези десет хиляди касетки имат някакво значение за този човек.
Ала самият Фронтин е земен и приветлив, набит оплешивяващ мъж с обаятелна усмивка и непринудени маниери.
Слизам от каретата и той пристъпва насреща ми.
— Аз съм Марчело Домициано — изрича на романски и с широка усмивка ми протяга ръка. — Добре дошъл в моя дом, скъпи приятелю Цимбелин!
Марчело Домициано. Използва романската форма на името си. Ние в провинциите си служим претенциозно с латински имена, като понякога ги смесваме с местните британски, галски и тевтонски. Тук, в Италия, аристократите имат привилегията да се назовават с древните си латински фамилии, но Фронтин се е издигнал над нея. Мога да го наричам Марчело, а той ще се обръща към мен с Цимбелин. Много бързо ставаме приятели или поне той иска да се чувствам така, а едва съм пристигнал.