Гостите вече са се събрали на прохладната открита тераса с изглед към градския център далеч долу в ниското. Петнайсет-двайсет души, красиви мъже и зашеметяващи жени, и всички бъбрят и се смеят като онези хора в кафенетата.
— Дъщеря ми Адриана — представя я Фронтин. — Приятелката й Луцила, гостенка от Рим.
И двете са невероятно красиви. Близостта им ме замайва. Красотата им кара сърцето ми да бие учестено, парфюмът им ме опиянява. Фронтин се отдалечи, а аз така и не разбрах коя е дъщерята и коя — приятелката й, и гледам объркан ту едната, ту другата.
Момичето от лявата ми страна е здраво и пищно, с резки черти, бледа кожа и огненочервена коса, а къдриците й са подредени по начин, който сигурно е прекопирала от някой древен стенопис. Другата е по-висока, мургава и стройна, почти крехка, с тежък наниз от сини керамични мъниста на врата и тъмни кръгове под очите. Въпреки това е някак гладка и мека и излъчва нещо египетско. Решавам, че сигурно червенокосата е дъщерята на Фронтин. Оказва се обаче, че греша, защото мургавата се обръща към мен — не на романски, а на латински:
— За нас е чест да ви посрещнем в дома си, уважаеми господине. Баща ми казва, че сте от царско потекло.
Чудя се дали не ми се присмиват. Виждам обаче, че и двете ме оглеждат от главата до петите, сякаш съм статуя в някакъв музей.
— Във всеки случай името ми е царско — отвръщам. — Цимбелин — може да сте го срещали в историческите книги. Кунобелин. Той е баща на краля-воин Каратак, когото първият император Клавдий залавя и после освобождава. Баща ми доста се е потрудил, докато проследи родословието ни чак дотам.
Усмихвам се обезоръжаващо и виждам, че са ме разбрали добре. Аз просто описвам глупавите претенции на един провинциален търговец, нищо повече.
— Преди колко време е било това? — пита червенокосата Луцила.
— Проучването на родословието ли?
— Не, залавянето и помилването на великия ви прадядо.
— Ами… — Поколебавам се. Нали току-що казах, че е било по времето на Клавдий Първи? Тя обаче пърха с ресници насреща ми, сякаш не е чувала за история. — Преди около осемнайсет века. Малко след създаването на империята. Клавдий Първи е четвъртият от Цезарите. Петият, ако броите Юлий Цезар за император. Така би било правилно според мен.
— Колко добре сте осведомен! — изрича със смях Адриана.
— Да, когато става дума за история. А за други неща — не чак толкова добре за съжаление.
— Много ли ще пътувате из Италия? — пита Луцила.
— Искам да разгледам околностите на Неапол естествено. Помпей и другите древни градове, после няколко дни на Капре. След това ще замина за Рим, а може би и по на север — в Етрурия, Венеция, Медиолан… Иска ми се да ги видя всичките.
— Можем да пътуваме заедно — предлага Луцила.
Тръсва го ей така, направо, без капка притеснение. И сега в раздалечените й умни очи няма наивност, а трепка игриво пламъче.
Чувал съм, разбира се, че римлянките са такива, но все пак съм слисан от дързостта й и не знам какво да отговоря. Тогава около мен се струпват останалите. Марцел Фронтин ме представя, замеря ме с имена, и то толкова бързо, че не успявам да запомня лицата зад тях.
— Енрико Джуньо, граф на Паусилипон, и графиня Емилия. Синът ми Друзо Тиберио и приятелят му Ецио. Квинтило Фабио Путеолано. Вителино ди Портофино. Съпругата му Клавдия и дъщеря му Криспина. Траяно Гордиано Тертуло от Капре, Марко Улпио Африкано, Сабина Метела Арбория…
Имената като че нямат край. Само едно от тях приковава вниманието ми.
— Брат ми Касио — казва Фронтин.
Строен мургав мъж с очи като антрацит. Героят от войната, Касий Луций Фронтин! Понечвам да го поздравя, но домакинът вече е преминал към следващия. Хората като че изникват от въздуха. Прошепвам на Адриана:
— Баща ви целия Неапол ли е поканил?
— Само по-интересните — подсмихва се тя. — Не се случва всеки ден да ни гостува британски крал.
Неаполитанските аристократи се тълпят около мен и ме обсипват с въпроси, без да се надяват на отговор. Някои говорят романски, други латински. Колко време ще остана в Неапол? Смятам ли да посетя други места? Кое е събудило интереса ми към Италия? Как се развива Британия, радва ли се на благоденствие? Всички ли говорят само британски, или се използва и латински? Има ли нещо в Британия, което си заслужава да се види? Прилича ли британската кухня на италианската? И така нататък. Не смогвам да отговоря на всички въпроси, но се опитвам. Благодарен съм, че съм се родил як и издръжлив. И все пак накрая толкова се уморявам, че трудно разбирам разговорния им романски и минавам към стария, чист латински с надеждата и те да сторят същото. Някои го правят, други не.