А след Максимилиан II — какво? Да, принц Херакъл щеше да седне на престола, но нямаше никакво основание да му се възлагат големи надежди като император. Фауст лесно можеше да си представи какви събития ще последват. Готите щяха да се спуснат необезпокоявани от север и да нахлуят в Италия, да опустошат града и да изколят благородниците, накрая щяха да провъзгласят някой от своите вождове за монарх. В това време на Запад вандалите или някое подобно племе щеше да насочи апетитите си към богатите провинции Галия и Испания, да ги превърне в независими кралства и така империята щеше да се разпадне.
— Нашата най-голяма и всъщност единствена надежда е сродяването на властващите фамилии — беше чул да казва месец по-рано канцлерът Лициний Обсеквенс. — Юстиниан сигурно ще защити престола на зет си, пък и едва ли ще иска да има за съседи куп непокорни варварски кралства на мястото на Западната империя. Затова ще присъедини войските си към нашите и с помощта на няколко опитни гръцки пълководци готската заплаха ще бъде ликвидирана. Но дори и това не ни спасява. Не е трудно да си представим как някой от Юстиниановите генерали ни предлага да остане тук като „съветник“ на младия и неопитен император Херакъл, после научаваме, че Херакъл е бил отровен, а гъркът ни дава да разберем, че милостиво би приел поканата на Сената да заеме престола. Оттам нататък Западната империя е изцяло зависима от Изтока и всичките ни пари от данъци започват да се стичат към Константинопол, а Юстиниан управлява света.
Нашата най-голяма и всъщност единствена надежда… Наистина би трябвало да си прережа вените, мислеше си Фауст. Да се оттегля разумно пред лицето на независещи от мене обстоятелства, както много римски герои преди мене. Примерите бяха безброй. Помисли си за Лукан, който спокойно рецитирал собствените си стихове, докато умирал. За Петроний Арбитер, сторил същото. За Кокцей Нерва, умрял от гладна смърт в знак на протест срещу деянията на Тиберий. „И най-грозната смърт е за предпочитане пред най-хубавото робство“ — беше казал Сенека. Прав е бил, но аз може би не съм истински римски герой.
Той се изправи във ваната. Двама роби се спуснаха да го увият в меки кърпи.
— Пратете ми нумидийката — нареди той и се запъти към спалнята.
— Ще влезем през портата на Тит Галий — обясни Даниел бар-Хип, — откъдето е най-известният път до Подземията. Има множество други входове, но този е най-внушителен.
Беше късна сутрин. Прекалено рано да се слиза долу, особено за Максимилиан, който водеше бурен живот и ставаше по това време само по изключение. Но Фауст настояваше да тръгнат колкото е възможно по-рано — сега за него най-важното беше пратеникът да не скучае.
Евреинът много бързо пое работите в свои ръце, кроеше планове и през цялото време приказваше. Беше един от любимите другари и сътрапезници на принца. Фауст го беше виждал неведнъж — едър плещест мъж с плътен глас, изпъкнали скули и огромен клюнест нос, а синьо-черната му коса се къдреше на стегнати масурчета. Макар че от много години модата в Рим беше мъжете да са гладко обръснати, той си беше пуснал биеща на очи брада, тъмна, гъста и къдрава. Вместо с тога беше облечен с къса туника от грубо бяло платно, поръбена с шевица от яркозелени мълнии.
Пратеникът Менандър, макар и човек от Изтока, явно никога не беше виждал евреин и трябваше да му обяснят кой стои пред него.
— Това е малко племе от пустинята, което преди много години се заселило в Египет — заразказва Фауст. — Отделни малки групи са пръснати из цялата империя. Предполагам, че ги има и в Константинопол. Те са умни, решителни и доста избухливи хора, които невинаги се отнасят с уважение към законите, освен към тези на собственото си племе, затова пък тях спазват фанатично. Чувал съм, че не вярват в боговете и приемат неохотно властта на императора.
— Не вярват в боговете? — слиса се Менандър. — В нито един?
— Нито един от известните ни.
— Те си имат свой бог — намеси се Максимилиан, — но никой не може да го види, защото не му правят статуи. Освен това им е наложил цял куп нелепи закони — какво могат и какво не могат да ядат и така нататък. Бар-Хип ще ти обясни по-подробно, ако го помолиш. А може и да не пожелае. Те всички са такива дръпнати и непредсказуеми.
Фауст беше посъветвал пратеника да се облече простичко. Нищо не биваше да издава високото им положение. Естествено гардеробът на Менандър изобилстваше с елегантни копринени роби и други подобни красоти от Изтока, но Фауст му беше осигурил проста вълнена тога без каквито и да било отличителни знаци. Оказа се, че гъркът знае как да се загърне с нея. Максимилиан като син на императора имаше право да носи поръбена с пурпур златоткана тога, но също си беше облякъл обикновена дреха. И Фауст имаше право на пурпурна ивица като потомък на императори. Но така или иначе никой долу не би ги сбъркал — те бяха римляни от висшата класа и им личеше отдалеч. И все пак никак не беше разумно да се перчат с патрицианското си великолепие в подземния свят на Рим.