— Брат ми казва — продължи Силан, сякаш не беше чул, — че пестеливият Аполинарис бил сериозно обезпокоен от дефицита във военните фондове, защото той излишно затруднил кампанията му, и възнамерявал да говори сериозно с негово величество за съкращаване на императорския бюджет.
— Най-добре ще е да не го прави.
— Би ли дръзнал някой, дори самият император, да вдигне ръка на граф Валериан Аполинарис, героя от Войната за обединение?
— Не смятам, че го грози някаква опасност — поклати глава Цестий. — Просто императорът няма да му обърне внимание. Само преди два дни Ларций Торкват се опита да подеме същия разговор. Аз не съм бил там, но ми казаха. Сега, когато е член на правителството, той се изказва по-рязко за прахосничеството на императора, отколкото би го направил Аполинарис. Консулът крещял и беснеел, а императорът само се смеел.
— Ще се смее и на нас. Ние сме единствените длъжностни лица в цялото управление, които ги е грижа какво харчи императорът. Освен Торкват и Аполинарис, разбира се.
— Така е. Всички останали са глупаци или мекотели, а някои са по-луди и от самия император.
— Да, но ние трябва да намерим парите по някакъв начин. Бремето на неговата лудост е върху нашите плещи.
— Така е.
— Императорът изгонил ли е Торкват, задето му е крещял?
— Съвсем не. Нали знаеш, че тези неща не му правят впечатление. Торкват си тръгнал бесен, а Деметрий му пратил малък подарък за сдобряване — красивата куртизанка Евмения, чисто гола и покрита от главата до петите със златен прашец, в скъпоценна каляска, теглена от врани арабски коне, за тях платихме по сто хиляди сестерции единия. Разправят, че Торкват щял да получи удар, като я видял.
— Е, в такъв случай — въздъхна Силан — най-добре да започнем да отделяме пари за подарък на Аполинарис.
Точно по това време граф Валериан Аполинарис беше на стотици мили от Рим, в големия испански град Тарако — крайната точка в мащабната му кампания, сложила край на бунтовете в размирните западни провинции. Една по една той ги беше укротил, при това с минимални разходи и загуби в жива сила — най-напред Сицилия, където размириците бяха започнали още през 2563 O.P., после Белгика и Галия и накрая Испания. Тактиката му навсякъде беше една и съща — влизаше в града с малка армия от подбрани легионери, принуждаваше местните губернатори да подновят клетвата си за вярност към императора, после залавяше десетина от водачите на бунтовниците и ги екзекутираше публично за назидание на останалите. Това действаше безотказно. С поредица светкавични, кръвопролитни атаки Аполинарис беше сложил край — и както се надяваше, завинаги — на бавния и сигурен процес на разпадане, обхванал империята преди близо столетие и наречен заради глупостта и безумното разточителство на управниците Втори голям упадък.
Сега, в края на четвъртия си мандат като консул, той беше готов да се върне в Рим и да се оттегли от обществения живот. Властта сама по себе си не го интересуваше, както и богатството и разкошът. Беше богат по рождение и го приемаше за даденост, властта също му беше дадена от ранна младост, но той никога не беше ламтял за нея, затова и не злоупотребяваше. Колкото до прекаления разкош, беше го оставил на онези, които се стремяха към него. Като този нещастен идиот Деметрий II.
Деметрий открай време беше сериозен проблем. Най-побърканият император от една побъркана династия. Вече двайсет години беше на трона и лудостта му ставаше все по-очебийна. Чудно ли беше тогава, че империята се разпадаше? Само самоотвержените усилия на малка група дисциплинирани мъже като Аполинарис и втория консул в Рим, Марк Ларций Торкват, спасяваха държавата от пълно рухване.
От векове далечните провинции създаваха проблеми. Някои от тях бяха породени от самата система — империята беше твърде голяма, за да се управлява централно. Това се знаеше още от самото й основаване, затова никой не бе правил опит да присъедини към нея страни като Индия и земите отвъд нея.
По-късно, когато Сатурнин — друг побъркан император — доведе държавата до банкрут в безнадеждния си опит да покори Новия свят и сложи началото на епохата, наречена Големия упадък, Източната империя се възползва от слабостта на Рим и нахлу на Запад. Следват два века византийско господство, докато непобедимият Флавий Ромул не възстанови независимостта на Западната империя. Решен никога повече да не допусне Изтокът да вземе връх, той лиши Константинопол от положението му на столица и обедини двете половини на империята хиляда години след разделянето й.