— Императорът! — тихо изрече Лауреол и ъгълчето на устните му за миг потрепна презрително. — Ах, да, императорът…
Не беше нужно да казва повече.
Аполинарис харесваше принца. Двамата мъже бяха еднакво скроени — ниски, набити, мускулести, но с това физическата прилика свършваше. Аполинарис беше мургав, почти черен, с широк триъгълен нос, щедра уста и хлътнали антрацитовочерни очи под гъсти рошави вежди, докато Лауреол беше блед, със студени аристократични черти, тесен прав нос и тънки устни, а очите му бяха светли и ледени. Принцът можеше да проследи потеклото си чак до император Публий Клеменс, управлявал сто години преди византийското завоюване на Запада. Възмутен от прахосничеството на Деметрий II, той се бе оттеглил преди пет години в едно семейно имение извън столицата и се отдаде на изучаване на ранната римска история и литература. Така Аполинарис, чиято извънградска къща беше наблизо и който споделяше интереса на Лауреол към древността, се запозна с него. Той бързо разбра, че десет години по-младият принц изпитва същата носталгия по строгите етични норми на отдавна изчезналата Римска република, която единствено той и Ларций Торкват споделяха в цял Рим.
Когато започна Войната за обединение, Аполинарис избра принца за свой заместник и го пращаше в новозавоюваните провинции да провери дали процесът на възстановяване на императорската власт върви гладко. В последно време Лауреол беше в Северна Галия, на канала, разделящ Галия от Британия, където в градчето Бонония бяха възникнали размирици. Опасявайки се, че метежът може да се прехвърли в иначе спокойната Британия, принцът го беше потушил безмилостно и сега се явяваше пред главнокомандващия с доклад за положението в провинциите.
Аполинарис го прегледа бегло и го остави настрана.
— Доколкото разбирам, всичко е наред. Няма за какво да оставам повече тук.
— А когато се върнете в Рим, ваша светлост, ще се опитате ли да налеете малко ум в главата на Деметрий?
— Аз? Не ставай глупак. Нямам никакво намерение да казвам на императора какво трябва да прави. Историята е пълна с примери какво става с онези, които се опитват. Прочети пак твоя Светоний, Тацит и Амиан Марцелин. Не, Лауреол, ще се върна в имението си извън града. Четири консулски мандата ми стигат. Пък и отговорността за града е на моя колега Марк Ларций. Той ми пише, че смята да предприеме сурови мерки. Ще се радвам, ако успее да направи нещо.
— А ще може ли да се справи сам?
— Не, едва ли. — Аполинарис стрелна принца с поглед. — Как би ти се понравило да станеш консул, Лауреоле?
Очите на Лауреол щяха да изхвръкнат от изумление.
— Аз ли, ваша светлост?
— Да, ти. — Аполинарис се замисли, после поклати глава. — Всъщност не. Деметрий никога не би го допуснал. Ти си с царска кръв. За него това ще бъде прелюдия към собственото му детрониране. Какво пък, идеята иначе ми се струва добра. Двамата с Торкват бихте свършили добра работа. Но сигурно ще е по-полезно за здравето ти да стоиш далеч от столицата. Върни се и ти в своето имение. Ще се срещаме веднъж седмично — да похапнем, да си поговорим за древната история, а за Рим да мисли Торкват. Какво ще кажеш? Двамата поработихме добре през тези пет години и сме си заслужили почивката.
В обшития си с дървена ламперия кабинет на деветия етаж на консулската сграда в източната част на Форума консулът Ларций Торкват за кой ли път преглеждаше и подреждаше купчината документи, приглаждаше краищата им с прилежност, неподхождаща на масивната му фигура. Вдигна очи и изгледа свирепо двамата префекти на финансите, които му бяха донесли книжата преди час и сега седяха притеснено пред него.
— Ако съм прочел правилно — а аз не се съмнявам в това, — през последната финансова година няма нито едно ведомство, което да се е вместило в бюджета си. Така ли е, Силане?
Префектът на обществените финанси кимна мрачно. Прословутата му жизнерадост като че се беше изпарила.
— Така е, консуле.
— А ти, Цестий? — обърна се консулът към префекта на имперските финанси. — Според теб императорът е превишил личните си фондове с трийсет и един милиона сестерции и ти си запълнил дефицита, като си взел парите от Силан.
— Да, ваша светлост — едва чуто изписука огромният Цестий.
— Как можа? Къде е чувството ти за отговорност към народа, към Сената, към собствената ти съвест? Императорът прахосва трийсет и един милиона свръх отпуснатото му за прахосване — а то е бездна, и ти просто прибираш парите от фондовете, с които трябва да ремонтираме мостове, да изтребваме тора от конюшните и да плащаме на войниците на Аполинарис! Още веднъж те питам, как можа?