— Заради твоите реформи?
— Тъкмо обратното. Моите реформи ще спасят империята и рано или късно всички ще го разберат — ако успеем да ги доведем докрай. Хората обаче може да не ни дадат време да им обясним. Ти пет години не си бил тук и не знаеш какво става. Искам да дойдеш утре с мен в Субура.
— В Субура — повтори Аполинарис.
Доколкото си спомняше, това беше стар мизерен район на столицата, мръсно и смрадливо място с тесни криви улички, които не водеха доникъде. Веднъж на няколкостотин години някой загрижен император нареждаше да почистят и преустроят квартала, но вътрешната му природа беше непобедима и гнусното му лице за едно-две поколения отново лъсваше.
— Субура е неспокойна, така ли? Мисля, че няколко каруци с безплатен хляб и вино могат да уредят проблема.
— Грешиш. Тези хора имат достатъчно храна. Независимо от прахосничеството на Деметрий все още не сме обеднели дотам. И каквото и да си мислиш, революциите не избухват от нищета. Причината е в търсенето на новото, на тръпката. Революцията е плод на безделието и мързела, а не на мизерията.
— Безделието и мързелът на хора, които живеят в бордеи — замислено промълви Аполинарис.
Тази мисъл го изуми със своята нелепост. Ала Торкват като че си вярваше.
— Да. Законността и редът са в упадък и хората виждат, че никой за нищо не носи отговорност. И искат и те да се докопат до кокала. Да свалят монархията, да изколят патрициите и да си поделят богатствата. Бил съм в кръчмите им, Аполинарис. Слушал съм приказките им. Ела утре с мен и седни при тях — и ти ще чуеш същите неща.
— Двама консули без охрана в таверните на плебеите?
— Те няма да знаят кои сме. Ще ти покажа как да се облечеш.
— Сигурно ще е интересно. Но не, благодаря. Вярвам ти, че в Субура има вълнения. Ние обаче все още имаме армия, Торквате. Пет години усмирявах провинциите, ако трябва, ще усмиря и Субура.
— И ще обърнеш римската армия срещу жителите на столицата. Помисли си пак, приятелю. Трябва да се справим с онези, които подклаждат бунта, преди работата да е станала по-лоша. Знам, че ти се струпа много като за първи ден, ала нямаме време за губене. Положението е сериозно. Но стига сме приказвали за това. Какво ще кажеш за виното? Четирийсетгодишно фалернско! От избите на самия император. Наредих да донесат от него специално за случая.
— Чудесно е — кимна Аполинарис. — Но от времето леко нагарча. Ще ми подадеш ли меда, Торквате?
— Това е списъкът засега, ваша светлост — каза Каракс.
Аполинарис взе листа от адютанта си и бързо прегледа имената.
— Статий, Клавдий Нерон, Юда Антоний Соран… Кои са тези хора, Караксе?
— Луций Статий е личният секретар на императора. Соран е евреин, за когото съм чувал, че доставял от Африка животни за менажерията на двореца. Не знам кой е Клавдий Нерон, но сигурно е някой от придворните майстори.
— Аха. Иларион и Полибий. Личната прислуга. Тия двамата си ги спомням. Мазни копеленца. Глитий Агрикола. Гай Калист. Марко Корнуто. Това пък що за име е?
— Римско, ваша светлост. Не на латински, а на романски.
Аполинарис беше озадачен.
— Каква е разликата?
— Низшите класи говорят на някакъв груб диалект, наричат го романски. Произхожда от латинския, както диалектите на провинциите. По-опростена форма на латинския. Чувам, че започнали да превеждат имената си на него. Този Марко Корнуто е я кочияш, я коняр на императора или нещо от този род.
Аполинарис се намръщи. Никак не му харесваше утвърдилата се напоследък практика в провинциите да се използват някакви просташки версии на латинския, примесени с местни думички. В Галия се говореше по един начин, в Испания по друг, а в Британия и тевтонските провинции беше нещо съвсем различно. Той самият положи немалко усилия да ги изкорени, където ги срещнеше. Но тук, в столицата!
— Какъв смисъл има — нов диалект в самия Рим? В провинциите е ясно — там това е един вид стремеж към независимост от империята. Но Рим не може да се откъсне от самия себе си!
Каракс само се усмихна и вдигна рамене.
Аполинарис се върна към списъка на арестуваните от Торкват.
— Матий, Лиценций, Лициний, Цезий Басий… А какво означават червените кръстчета, с които са отбелязани някои имена?
— Тези вече са екзекутирани.
— Екзекутирани?! — Аполинарис беше смаян.
— Да, наказани със смърт. Изглеждате ми изненадан, ваша светлост. Мислех, че знаете.
— Не — поклати глава Аполинарис. — Нищо не съм чул за екзекуции.
— Той е наредил да издигнат подиум на площадчето пред арката на Марк Анастасий, в края на Форума, и всеки следобед там се извършват екзекуции, по четири-пет на ден.