— Кой „той“?
— Ларций Торкват, ваша светлост — търпеливо изрече Каракс, сякаш обясняваше на малко дете.
Аполинарис кимна. Вече десет дни, откакто се беше върнал. През това време Торкват така и не му даде възможност да съобщи за намерението си да се откаже от консулската длъжност и да се оттегли от обществения живот. Пък и деянията на неговия колега не му оставяха никаква надежда, че ще му се удаде да се откаже тъкмо сега. Програмата на Торкват не можеше да бъде осъществена само от един човек, прекалено радикална беше. Това би го направило на практика диктатор на Рим, а от историята Аполинарис знаеше, че Рим би изтърпял само диктатори, които като Юлий Цезар съумееха да скрият диктаторските си похвати зад фасадата на конституционна законност. Консул на изборна длъжност, свалил императора и управляващ сам, не би могъл да просъществува дълго, освен ако не се обявеше за император. Аполинарис не искаше да види Торкват в такава роля. Сега беше особено важно да бъде запазена консулската институция. И ако искаше реформите му да успеят, Торкват трябваше да се опира на втория консул.
Ето защо Аполинарис отхвърли мисълта да се оттегли и се зае да организира канцеларията си, да възстанови контактите си с важни личности от Сената и изобщо да утвърди още веднъж позицията си в центъра на властта. Срещаше се всеки ден с Торкват — той го уверяваше, че работата по прочистването на управлението от безделници и паразити върви гладко, но до днес Аполинарис не се беше интересувал от подробностите. Сега разбираше, че е направил грешка. Естествено разгонването на тълпата тунеядци около императора беше начинание, което приветстваше, но и през ум не му бе минавало, че Торкват ще ги екзекутира.
— Май ще се наложи да си поговоря с Торкват за това — промърмори той и прибра списъка в джоба на робата си.
Канцеларията на Торкват беше на горния етаж. Когато влезе, колегата му беше зает да подписва някакви документи и отначало не го забеляза. По някое време вдигна очи и го видя.
— Толкова книжа… — усмихна се виновно той.
— Подписваш нови смъртни присъди ли? — осведоми се Аполинарис.
Искаше думите му да прозвучат неутрално, дори любезно, но начинът, по който Торкват се намръщи, му подсказа, че не се е получило.
— Всъщност да. Това притеснява ли те?
— Да, донякъде. Не бях разбрал, че имаш намерение да осъдиш на смърт хората на Деметрий.
— Мисля, че вече го обсъждахме.
— Не съвсем. Ти каза, че смяташ да ги „отстраниш“, доколкото си спомням. Не ми обясни какво разбираш под това. Мислиш ли, че е разумно да наказваш толкова строго незначителни хорица като императорския бръснар или императорския шут?
— Ти не си бил в столицата в продължение на години — възрази Торкват. — Тези хора не са толкова безобидни и невинни, колкото смяташ. Никого не съм пратил на дръвника с лека ръка.
— Дори и така да е…
Торкват го прекъсна:
— Помисли си какъв избор имаме. Да ги уволним, но да не ги закачаме повече, така ли? Тогава те ще останат сред нас и ще подклаждат размирици, ще се опитват да възстановят положението си в двора. Или просто да ги затворим? Тогава ще трябва да ги храним на държавна сметка може би до края на дните им. Да ги пратим на заточение? Тогава те ще вземат незаконно натрупаното си богатство със себе си, вместо то да влезе в хазната. Не, Аполинарис, единственото решение е да се отървем от тях веднъж завинаги. Ако ги оставим живи, те рано или късно ще се доберат до негово величество и ще започнат да го насъскват да ни свали.
— Значи ги осъждаме на смърт, за да намалим опасността за себе си, така ли?
— Опасността за империята! Да не мислиш, че толкова ме е грижа за собствения ми живот? Но ако ние се провалим, империята ще се сгромоляса заедно с нас. Тези хора са врагове на общественото благополучие. Ние с теб сме единствената преграда между тях и хаоса. Те трябва да си идат. Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос.
Аполинарис знаеше, че това далеч не е така, но не можеше да не се съгласи с доводите на Торкват. Не за пръв път империята беше на ръба на анархията. Вълненията в провинциите бяха първата лястовичка. Ако Торкват беше прав — а сигурно беше така, — че хората са готови да се надигнат, само една жестока чистка би предотвратила метежа. А да се позволи на любимците на Деметрий да се прегрупират и да стигнат до императора би означавало сами да подпомогнат метежа.
— Добре — изрече Аполинарис. — И все пак докога мислиш да продължава това?
— Докато обстоятелствата го налагат — отвърна Торкват.