Още от времето на Тиберий щабът на преторианците се намираше в източната част на града. Сега, осемнайсет века по-късно, елитната императорска гвардия се помещаваше в огромна непристъпна сграда, мрачна и грозна, чиято цел беше да сплашва и това напълно й се удаваше. Аполинарис разбираше какъв риск поема, като се появява лично пред страшните преторианци. Малкият въоръжен отряд, който го придружаваше, имаше по-скоро символична роля — ако ги нападнеха, те не биха могли да се защитят. Ала нямаше избор. В случай че Деметрий наистина държеше положението в свои ръце, Аполинарис вече беше мъртъв — освен ако не успееше да спечели преторианците на своя страна.
Късметът обаче беше на негова страна. Консулската емблема — дванайсет снопчета брезови клонки с подаващи се от тях острия на секири, имаше магическо въздействие върху стражите и му отвори вратите на сградата. Посрещнаха го и двамата префекти на преторианците — човекът на императора Лео Северин и избраният от Торкват Атилий Рулиан. Това беше добър удар — да ги свари и двамата. Аполинарис разчиташе да намери Рулиан, защото по-вероятно беше Северин да е в двореца.
Двамата като че бяха излети по един калъп — едри, сипаничави, с мазна кожа и твърд поглед. Преторианците имаха определени изисквания към външността на командирите си и разумният управник се стараеше да се съобразява с тях.
Северин, бившият и настоящ префект, беше служил под командването на Аполинарис като млад офицер в Сицилианската кампания и някогашният му командир се надяваше да извлече полза от това.
Северин наистина беше смутен и го гледаше с отворена уста.
— Какво правиш тук? — направо го атакува Аполинарис. — Не трябваше ли да си със своя император?
— Аз… ваша светлост… ами…
— Налагаше се да поговорим — обади се Рулиан. — И да се разберем кой от нас е префектът.
— Затова го покани и той се оказа достатъчно луд да дойде, така ли е? — Аполинарис се изсмя дрезгаво. — Мисля, че си бил прекалено дълго около императора, Северине. Лудостта явно е заразна.
— Всъщност идеята да дойда беше моя — възрази безстрастно Северин. — Това положение — и двамата с Рулиан заемаме една и съща длъжност…
— Да — кимна Аполинарис. — Единият е назначен от император, изгубил разсъдъка си, другият е избран от консул, изгубил работата си. Знаеш, че Торкват е в тъмницата, нали, Рулиане?
— Разбира се, ваша светлост — едва чуто отвърна Рулиан.
— А ти, Северине, сигурно си наясно, че императорът е луд?
— Работата наистина е лоша. Преди час го оставих да вилнее с пяна на устата. И все пак… негово величество ми заповяда…
— Никакво „все пак“! — сряза го Аполинарис. — Заповедите на един луд нямат тежест. Деметрий не е в състояние да управлява. Годините му на престола доведоха империята до гибел и вие двамата можете да я спасите, стига да действате бързо и смело. — Те стояха като замръзнали пред него и го гледаха с такова страхопочитание, че бяха забравили да дишат. — Ще ви поставя задачи и искам да ги изпълните още тази сутрин. Империята ще ви бъде вечно признателна. Ще получите и признателността на новия император, както и на консулите. Ясен ли съм? Хората, които издигат императорите, биват награждавани за делата си. Това е вашият звезден миг.
Те го разбраха, в това не можеше да има съмнение.
Той им обясни какво се иска от тях и се върна в канцеларията си да чака резултатите.
Денят щеше да е дълъг и труден, ясно беше. Аполинарис се барикадира в кабинета си, охраняван от малката си подбрана стража, и през следващите часове чете откъси от книгата на Лентул Ауфидий за царуването на Тит Галий, „Историята“ на Секст Азиний и монографията на Антипатер върху завладяването на Рим от византийците.
Късно следобед се изви буря. Небето сякаш се цепеше от светкавици, после рукна проливен дъжд, първият от много седмици насам. Аполинарис го прие като поличба, като знак от боговете, в които не вярваше, че цялата мръсотия на момента ще бъде пометена.
Броени минути след началото на бурята се появи Рулиан, подгизнал до кости, и доложи, че екзекуцията на бившия консул Марк Ларций Торкват е извършена според нарежданията — в тъмницата, тайно от всички. Буквално по петите му дотича и Северин с новината, че съгласно заповедта на граф Аполинарис император Деметрий е бил задушен с възглавница, а тялото е било хвърлено в Тибър, както се правеше обикновено, с вързан за краката камък.