И аз съм такъв, мислеше си Аполинарис, цивилизован, но през последните няколко седмици газя в реки от кръв, за да спестя на империята още по-голямо бедствие. Стигнал съм твърде далеч, за да се върна обратно. Трябва да продължавам нататък, към другия бряг.
Подстрекател на вълненията в Субура беше някой си Тимолеон, освободен гръцки роб. Каракс беше донесъл на Аполинарис памфлет, в който се призоваваше към унищожаване на цялата класа на патрициите, премахване на всички съществуващи политически структури в империята и създаване на Народен трибунал — управително тяло от хиляда души, по двайсет от всеки район на столицата, избрани от всички жители с всеобщо гласуване. Членовете му щяха да служат две години, след това ще се оттеглят и ще се проведат нови избори, а слизащите от поста няма да участват във властта през следващите десет години. Сенатори и конници няма да имат право да се кандидатират.
— Арестувай този Тимолеон и още двайсет-трийсет негови привърженици — нареди Аполинарис. — Изправи ги пред съда и гледай правосъдието да си свърши бързо работата.
Скоро Каракс се върна с вестта, че Тимолеон е изчезнал в безкрайния лабиринт на Подземията.
— Намерете го! — заповяда Аполинарис.
— Можем да го търсим петстотин години и пак да не го намерим — възрази Каракс.
— Намерете го! — повтори Аполинарис.
Дните минаваха, а Тимолеон все успяваше да се измъкне.
Други плебейски революционери не бяха толкова умни или късметът им беше изневерил и арестуваните агитатори потеглиха към ешафода. Екзекуциите бяха понамалели покрай траура за император Деметрий и церемонията по въвеждането в длъжност на новия император, но сега отново се развихриха. Не след дълго достигнаха такива размери, че засенчиха дори времето на Торкват.
Аполинарис изобщо не се самозалъгваше. Беше отстранил консула в името на мира, а сега следваше същия път на кръвопролитие. Ала нямаше избор. Необходимостта го налагаше. Здравето на обществото беше заплашено. Сто години некадърно управление го бяха подкопали и сега основите му трябваше да се строят наново. И щом беше неизбежно строителният разтвор да се замеси с кръв, Аполинарис реши, че така и ще бъде. Да става каквото ще става. Това беше негов дълг, колкото и болезнен да беше понякога.
В това време император Лауреол рядко се появяваше на публични места. Аполинарис го убеди, че в тези смутни времена ще е най-добре хората да го възприемат като някаква далечна фигура, издигната високо над касапницата, та когато свърши всичко, той да не бъде опетнен с кръвта на народа си. Лауреол нямаше нищо против да последва съвета му. По някакъв неведом начин обаче той знаеше за трескавата дейност на площада за екзекуции.
— Цялото това кръвопролитие ме мъчи, Аполинарис — каза императорът. Бяха изминали седем седмици, откакто Сенатът го одобри. Непоносимата лятна жега беше отстъпила място на необичайно хладна и дъждовна есен. — Не ми се иска така да започвам царуването си. Ще ме мислят за безсърдечно чудовище, а как едно безсърдечно чудовище би могло да спечели обичта на народа си? Няма да съм никакъв император, ако хората ме мразят.
— С времето ще разберат, че това, което става, е за благото на цялото общество. И ще ти благодарят, че си спасил империята от разруха и унищожение.
— Не можем ли да възродим стария обичай престъпниците да се изпращат на заточение? Да проявяваме от време на време малко милосърдие?
— Точно в този момент милосърдието ще се изтълкува като слабост. А заточените понякога се връщат, и то още по-опасни отпреди. С тези убийства ние осигуряваме спокойствието на бъдещите поколения.
Това не убеди императора. Той напомни на консула си, че сега тежестта на наказанието пада върху обикновените хора, чийто живот не беше лек дори във времена на най-голямо благоденствие. Договорът между императора и народа според думите му беше мир и стабилност от едната страна и строго подчинение на закона от другата. Ала императорът прекалено беше стегнал юздите и населението започваше да търси упование в някакви фантазии за по-добър отвъден живот. Открай време в Сирия, Египет, Арабия се подвизаваха религиозни учители, които се опитваха да втълпят на хората подобни идеи, и тези учения трябваше да се изкореняват. Култ, обещаващ спасение в отвъдното, неминуемо би довел до отслабване на верността към държавата в този свят. Ала верността трябваше да се спечели от монарха с благоразумие и милосърдие. Ето защо от време на време на хората следваше да се дава отдих. Сегашните екзекуции на водачите му не бяха мъдро решение.