— Не.
— Тогава ти остава единствено самоубийството. Достоен начин да умреш.
— Отново не. Ако искаш да се отървеш от мен, Лауреоле, нареди да ме отведат на площада пред арката на Марк Анастасий и да ми отсекат главата пред всички. Обясни на хората защо е било нужно да постъпиш така с човек, служил на империята толкова дълго и всеотдайно. Стовари вината за неотдавнашните кръвопролития върху мен. За всичко, дори и за стореното от Торкват. Така сигурно ще си спечелиш обичта на народа, за която толкова копнееш.
Върху лицето на Лауреол не можеше да се прочете нищо. Той плесна с ръце и в кабинета влязоха трима гвардейци.
— Отведете граф Аполинарис в имперския затвор — нареди той и му обърна гръб.
— Няма да посмее да ви екзекутира — каза Каракс. — Това ще сложи началото на нова серия убийства.
— Така ли мислиш? — попита Аполинарис.
Бяха му дали най-хубавата килия, предназначена за високопоставени затворници — провинили се членове на царската фамилия, по-малки братя, посегнали на живота на императора, и други особи от висок ранг. Стените бяха покрити с тежки виненочервени драперии, а кушетките бяха меки и удобни.
— Да, убеден съм. Вие сте най-важният човек в империята. Всички знаят какво постигнахте в провинциите. Знаят, че ни отървахте от Торкват и издигнахте Лауреол. Трябваше вие да станете император, когато умря Деметрий. Ако той ви убие сега, целият Сенат ще надигне глас срещу него, а градът ще бъде като разбунен кошер.
— Много се съмнявам — уморено изрече Аполинарис. — Ти рядко грешиш до такава степен. Но няма значение. Донесе ли ми книгите?
— Да. — Каракс отвори тежкия пакет, който носеше. — Лентул Ауфидий. Секст Азиний. Светоний. Амиан Марцелин. Юлий Капитолин, Ливий, Тукидид, Тацит. Всички големи историци.
— Достатъчно, за да ми стигне за през нощта. Благодаря. Можеш да си вървиш.
— Ваша светлост…
— Можеш да вървиш — повтори Аполинарис.
Каракс беше на вратата, когато той го спря.
— А, още нещо. Какво стана с Тимолеон?
— Освободен е, ваша светлост.
— Така си и мислех.
Каракс си тръгна и Аполинарис насочи вниманието си към книгите. Щеше да започне от Тукидид и том след том да изчете всички по-късни книги, а ако Лауреол му оставеше достатъчно време, може би щеше да започне да пише и своята история. Щеше да се опита да бъде обективен, да не описва събитията в най-изгодната за него самия светлина, макар че това щеше да е историята на човек, пожертвал живота си в името на империята. Ала не му се вярваше Лауреол да го остави жив толкова дълго. Каракс беше прав, че публична екзекуция няма да има. Той беше герой в очите на хората и едва ли щяха да го пратят на дръвника като обикновен престъпник. Във всеки случай императорът беше обявил достатъчно ясно намерението си да даде отдих на палачите и да позволи на града да се върне към нормалния си живот.
Отвори първия том на Тукидид и няколко пъти препрочете встъпителните изречения.
На вратата се почука. Очакваше го.
Влезе висок мършав мъж с черна качулка, която не закриваше лицето му. Беше изпит, с приближени очи и тънки стиснати устни.
— Познавам те — каза Аполинарис, макар в живота си да не беше виждал този човек.
— Вярвам ти — кимна мъжът и се приближи, измъквайки нож от гънките на дрехата си. — Познаваш ме много добре. И сигурно си ме чакал.
— Чаках те — отвърна Аполинарис.
В първия ден на месеца префектът на обществените финанси и префектът на императорските финанси обядваха по традиция заедно, за да обсъдят общите въпроси за двете учреждения. Бяха изминали много седмици от възкачването на Лауреол на престола, но Квинт Цестий и Сулпиций Силан все още заемаха същите длъжности. Бяха оцелели след всички бури. Те владееха изкуството на оцеляването.
— Значи граф Валериан Аполинарис е мъртъв — каза Цестий. — Жалко. Беше велик мъж.
— Твърде велик, за да остане невредим дълго време. Такива хора са обречени на гибел. Жалко наистина. Той беше истински римлянин. Хора като него рядко се срещат в тези ужасни времена.
— Но поне мирът е възстановен. Империята отново е цяла благодарение на Аполинарис и на нашия обичан император Лауреол.
— Да, но дали ще е задълго? Кой от истинските проблеми е решен? — дребният мъж с неутолим апетит и непобедима жизнерадост си отряза ново парче месо. — Ще си позволя една прогноза. До сто години всичко ще рухне.