— Ти си непоправим оптимист! — заяви Квинт Цестий и посегна към виното, макар че рядко пиеше.
— Така е — кимна Силан. — Оптимист съм.
2603 O.P.: ВИА РОМА
Каретата ме чака, когато слизам на пристанището в Неапол след шест дни плаване с параход от Британия. Баща ми се е погрижил за всичко с обичайната си предвидливост. Кочияшът ме съзира веднага — не може да не забележи огромния златокос варварин, извисен като колона над дребните мургави южняци, които се суетят и тичат насам-натам.
— Signore! Signore! Venga qua, signore!
Аз обаче съм замаян от яркото октомврийско утро и се оглеждам изумен наоколо, вдъхвайки хилядите непознати миризми, поемайки новите гледки. Пътуването ми от влажната и студена Британия до тази прекрасна земя на безкрайно лято сякаш ме е пренесло в друг свят. Заслепен съм от ярката светлина, от искрящия въздух, от множеството тропически дървета. От града, който се простира по цялото протежение на Неаполитанския залив. От сочнозелените хълмове отвъд него, осеяни с блестящите перли на зимните вили на аристократите. Далеч отдясно се извисяват огромни тъмни планини с могъщия вулкан Везувий, надвиснал над града като дремещ бог. Взирам се и сякаш различавам тънка сива струйка дим, извиваща се над гърлото му. Може би докато съм тук, богът ще се събуди и ще изригне реки от нажежена червена лава, както е правил неведнъж от незапомнени времена.
Не, това няма да се случи. Но огън ще има. Огън, който ще погълне цялата империя. И на мен ми е съдено да стоя на ръба, на самия край на пожарището, без да съзнавам какво става — жалък наивен глупак от далечна земя.
— Signore! Per favore!
Кочияшът ми си проправя път до мен и нетърпеливо ме дърпа за ръкава на дрехата — нечувано нарушение на приличието. В Британия бих разбил носа на всеки кочияш, дръзнал да направи подобно нещо, но тук не е Британия и нравите очевидно са доста различни от нашите. Той ме гледа умолително от долу на горе и проговаря на смешен британски:
— Не говори романски, signore? Трябва веднага махнем оттук. Много хора, багаж, всичко, аз не мога остана на кея, щом намерих пътника. Такъв закон. Capisce, signore? Capisce?
— Si, si, capisco — отвръщам.
Говоря романски, разбира се. Три седмици го учих, готвейки се за това пътуване, и го усвоих с лекота. Все пак беше окълцан и изкривен латински, а всеки в цивилизования свят знае латински.
— Andiamo, si.
Той се усмихва и кима.
— Allora. Andiamo.
Около нас цари пълна неразбория — новопристигналите се опитват да намерят превоз до хотелите си, семейства се мъчат да останат заедно сред блъскащата се тълпа, която заплашва да ги раздели, улични търговци продават евтини джобни часовници и грозни картички, лаят дръгливи псета, дрипави деца с хитри погледи се движат сред блъсканицата и се оглеждат да отмъкнат нечия кесия. Врявата е оглушителна. Ние с моя кочияш обаче сме островче на спокойствието сред целия този шум. Той ми посочва каретата и аз се настанявам. Плюшени седалки, кожена тапицерия, лъскави месингови дръжки — и неизтребимата миризма на чесън. Двата благородни златисти коня чакат търпеливо. Един носач дотичва с багажа ми и чувам как го стоварва върху покрива на каретата. После потегляме плавно, напускаме кея и по крайбрежната улица навлизаме в оживения град, покрай мраморните палати на митническите чиновници и пълчищата държавни служители от всякакъв ранг, край храмовете на Минерва, Нептун, Аполон и Юпитер. Зелените булеварди ни отвеждат до района на скъпите хотели, разположени между морето и хълмовете. Аз ще отседна на Виа Рома — бяха ми казали, че това е най-модната част на града, място, където отиваш, за да видиш и да те видят.
Движим се по улици, които може би са на две хиляди години. Представям си, че някога самият Август Цезар е минавал по тях. Нерон. Клавдий, древният завоевател на собствената ми родина. С отдалечаването от пристанището сградите стават по-високи и тесни, мрачни постройки на по шест и седем етажа, разположени толкова близко, че не им остава въздух за дишане. Затворените кепенци им придават тайнствен и малко плашещ вид. Тук-там между тях се срещат и по-широки и ниски сгради с малки градинки — без съмнение разкошните домове на търговци, могъщи вносители и износители, на които се крепи благоденствието на Неапол. Ако семейството ми живееше тук, сигурно и нашата къща щеше да е като тях.
Ала ние сме британци и нашата красива изящна къща се издига насред свежа зелена морава в прекрасния Корнуол, а аз съм само турист тук, дошъл за пръв път да види Италия, след като краят на Втората война за обединение позволи свободното пътуване между различните части на империята.