Гледката така ме е омагьосала, че очите започват да ме болят от взиране. Керамични саксии с ярки червени и оранжеви цветя, прикрепени към стените на къщите, пъстри знамена на високи пилони пред магазините, сергии, отрупани с непознати плодове и зеленчуци на високи зелени и пурпурни камари. От стените на някои сгради висят избелели транспаранти с литографски портрети на стария император Лауреол и на внука му Максенций Август, съвсем наскоро наследил престола, а под тях се четат патриотични и хвалебствени надписи. Това е верноподаническа територия — разправят, че неаполитанците обичат империята по-горещо дори от самите римляни.
Вече сме на Виа Рома. Величествен булевард, дума да няма, по-великолепен от всичко, което съм виждал в Лондин и Паризи — широка алея с неестествено зелени, сякаш лакирани храсти и дървета, а от двете й страни се издигат високи хотели с искрящи фасади от розов и бял мрамор, лъскави магазини и красиви сгради с луксозни апартаменти. Навсякъде по тротоарите са изнесени масички и всички кафенета до едно са претъпкани. Докато минавам край тях, до мен долитат весело бъбрене и жизнерадостен смях, звън на чаши. Табелите на хотелите се редят една след друга и напомнят за историята на империята. Все велики имена — Адриан, Марк Аврелий, Август, Максимилиан, Луций Агрипа. Накрая и Тиберий. Хотел като всички останали, нито по-добър, нито по-лош. Сграда с бяла фасада в стила на класическото Възраждане, разположена удачно в луксозен район с елегантни магазини и ресторанти.
Младежът на рецепцията говори безупречен британски.
Оглежда ме високомерно от главата до петите. Зяпа златните ми гривни и дългите увиснали мустаци, сравнява ги със снимката на паспорта, където съм по-късо подстриган, накрая решава, че това наистина съм аз, Цимбелин Ветрувий Скапулан от Лондин и Каратакус хаус в Корнуол, и дава знак на един facchino да вземе багажа ми. Апартаментът е чудесен — две стаи на ъгъл с високи тавани, прозорците гледат към залива от едната страна и вулкана от другата. Пиколото ми показва как се пускат крановете на ваната, къде е нощната лампа и шкафчето с напитките, приглажда завивката на леглото. Давам му златен солид — да не би някой да си помисли, че един Скапулан от Каратакус е стиснат, — но той го прибира така спокойно, сякаш съм му подхвърлил медна монета.
Пиколото си тръгва, а аз заставам до прозореца и дълго се наслаждавам на гледката на града и искрящия залив. Никога не съм виждал такова великолепие — широките булеварди, храмовете, амфитеатрите, блещукащите кули и претъпканите пазари. А това е само Неапол, вторият по важност град в Италия! Редом с него нашият любим Лондин е затънтена провинциална дупка. Щом Неапол е такъв, какъв ли е Рим?
Чувствам се странно обезпокоен. Подозирам, че това непознато усещане вероятно се нарича смирение. Аз съм син на богат човек, мога да проследя родословието си чак до кралете на древна Британия, получил съм добро образование с блестящи атестации по история и литература в Кантабриге. Но какво значение има това тук? Сега съм в Италия, сърцето на вечната империя, и съм само един едър нахакан келт от покрайнините на цивилизования свят. Тези хора сигурно си мислят, че у дома ходя с кожена пола и натривам косата си със свинска мас. Чувствам, че в тази страна може би ще открия нещо, затаено дълбоко в мен. Това ще бъде ново преживяване, но нали с тази цел съм дошъл в Италия, в Рома Матер — за да търся нови преживявания!
Когато излизам следобед да се поразходя, магазините са затворени и наоколо не се мярка жива душа, ако не се смятат тълпите в кафенетата и ресторантите. В този горещ град по обед търговията заспива и се събужда отново надвечер, по хлад. По витрините могат да се видят всевъзможни стоки от всички краища на империята — Африка, Индия, Галия, Испания, Британия и дори близката част на Азия, че и отвъд нея, от Китай и Япония, където живеят дребни хора със странни скосени очи. Дрехи последна мода, старинни бижута, хубави обувки, мебели, скъпи предмети от всякакъв вид. Да, това наистина е страна на изобилието. Сега, когато войната най-сетне е свършила, от наново покорените провинции към Италия пак е потекла реката от подбрани стоки.
Продължавам да вървя. Виа Рома като че няма край. Край има, разбира се — името й подсказва къде е крайната точка, в самия Рим, великата столица. Не е вярно, че всички пътища водели към Рим, но този наистина отвежда дотам. Ако продължа да вървя, улицата рано или късно ще ме отведе до града на Седемте хълма. Време за това обаче нямам — трябва да започна завоюването на Италия по лесния начин, отначало от Неапол, после да се придвижвам на север, докато се изправя лице в лице с огромното предизвикателство, града на Цезарите.