Евреинът вдигна фенера високо над главата си и освети могъщия профил, огромното всевиждащо око, всечуващото ухо, заплашително разтворените устни, масивната каменна брада, по-гъста и къдрава дори от неговата.
Над окото нямаше нищо, под брадата — също. Само един колосален фрагмент, невъобразимо древен на вид, мрачна реликва от някаква далечна отминала епоха.
— Привет, Юпитере! — избоботи евреинът и се изсмя.
Но Менандър спря да огледа огромното мрачно лице и мраморния олтар под него, изгладен от безброй ръце на вярващи и искрящ от поставените по ръба му свещи. В нишата до него се виждаха овъглени кости, очевидно от неотдавнашно жертвоприношение.
Максимилиан с бърз повелителен жест му показа нетърпението си.
— Това е само началото — каза той. — Чака ни още много път.
— Да, да, разбира се — сепна се гъркът. — Но всичко е толкова ново за мен, толкова странно…
Едва бяха изминали сто-двеста крачки по Виа Субтеранеа, когато Максимилиан сви наляво в някакъв крив тунел, по чиито стени се стичаше студена влага и се събираше в малки локвички под краката им. Въздухът също беше пропит с лъхаща на плесен влага.
Тук като че не беше толкова многолюдно или поне пешеходците бяха по-малко. Светилниците високо в стените бяха разположени на по-голямо разстояние. От мрака долитаха зловещи звуци, от които сърцето тревожно се свиваше — дрезгав смях, непонятен шепот и ломотене на неразбираеми езици, а от време на време и рязък пронизителен писък. Усещаха се и силни миризми — на печено на жар месо, яхния от цветно зеле, казани с гореща подлютена чорба, пържена риба. Не, това не беше град на мъртвите независимо от мрака и призрачния му вид — той кипеше от таен живот, бълбукаше и клокочеше от трескава енергия. Фауст знаеше, че навсякъде наоколо, в нишите и под сводовете, издълбани в яката скала, се случват хиляди неща — продаваха се вълшебни отвари и амулети, правеха се магии, сключваха се сделки и невинаги законни, извършваха се религиозни ритуали на стотици култове и се предлагаха всевъзможни плътски наслади.
— Сега къде сме? — попита Менандър.
— Това са пещерите на Тит Галий — обясни Цезар. — Един от най-оживените райони на Подземията. Тук се случва какво ли не и много трудно се поддава на описание. Човек тук може да види всичко — и рядко два пъти.
Четиримата преминаваха от едно помещение в друго, като следваха криволичещата линия на ниския тунел. Все още ги водеше Максимилиан, сега се беше събудил напълно и във всяко негово движение прозираше възбуда. Той ги теглеше след себе си и Фауст и евреинът покорно го следваха. Това негово държание им беше добре познато — не се сблъскваха за пръв път с него. Когато слезеше в подземния лабиринт, сякаш го обземаше някаква странна лудост, която го тласкаше от една пещера към следващата. Фауст неведнъж беше ставал свидетел на този безумен глад за нови преживявания, на несекващо, изгарящо любопитство.
Това беше проклятието на празния живот, мъчението да си ненужен по-млад син на император, неспособен да преглътне унижението на собствената си ненужност, на срамното безсилие сред цялата тази мощ — единственото, донесено му от високото му рождение. Като че най-голямото предизвикателство, с което Максимилиан се беше сблъсквал някога, бе скуката на собственото му разкошно съществуване, а Подземията му даваха възможност да се пребори с това предизвикателство, търсейки крайностите, търсейки невъзможното. Евреинът беше необходимото оръдие — често се налагаше той да каже няколко думи, невинаги на латински, за да получат достъп до някоя част на Катакомбите, обикновено затворена за неканени посетители.
Тук, под редицата горящи светилници, изпълващи въздуха с лютив дим — никога негаснещи светлини в едно място, където разликата между деня и нощта се губеше, имаше пазар, където се продаваха чудновати лакомства — езици от славеи и фламинго, далак от минога, камилски джолани, яркожълти петльови гребени, папагалски глави, черен дроб от щука, мозък от фазани и пауни, уши от съсел, яйца от пеликан, странни неща от всички кътчета на империята, и всичко това струпано на големи купчини върху сребърни подноси. Космополитът Менандър стоеше и зяпаше като някакъв селяндур от дълбоката провинция.
— Всеки ден ли ядат римляните такива неща? — попита той.
Цезар изви устни в загадъчната си етруска усмивка и му обясни, че го правят постоянно и не само в двора на императора, но и в цял Рим, дори и в най-бедните домове, след което обеща да го нагости при първа възможност със славееви езичета и мозък от паун.