— Аха — кимна той. Очевидно го бях сварил неподготвен. — Е, явно не съм ви преценил правилно.
— Не само мен, а и всички нас. Каквито и слухове да сте чули за нелоялността на британците в онези смутни времена, всичко е било вражеска провокация.
— Да, без съмнение — изрича генералът. — Без съмнение.
Тонът му е доброжелателен, но очите му са по-ярки и по-каменни отвсякога, а устните му едва помръдват.
Адриана Фронтина ужасено ми сигнализира с поглед да сложа край на тази словесна престрелка, а червенокосата й приятелка Луцила като че от сърце се забавлява. Марцел Фронтин се е обърнал настрана, може би непреднамерено, давайки нареждания на слугите.
Аз обаче безразсъдно се хвърлям право в устата на вълка.
— Ваша светлост, ние, британците, сме също толкова римляни, колкото и всеки друг в империята. Или смятате, че още тъгуваме по националната си идентичност от времето на Клавдий?
Касий Фронтин не отговаря веднага, а ме оглежда малко загрижено.
— Да — казва накрая. — Всъщност така смятам. Но това не е най-важното. Всички, които по едно или друго време са се озовали в границите на империята, някъде дълбоко в себе си тъгуват по миналото, колкото и да се бият в гърдите, че са римлянин. Тевтонци, британци, испанци, гали — всички. Тъкмо затова за по-малко от век се случиха два пробива в системата, не мислите ли? И все пак, момче, аз ни най-малко не се съмнявам във верността на вашите хора. Това беше просто необмислено изказване. Хиляди извинения, приятелю.
Той поглежда чашата ми, която неизвестно кога съм пресушил.
— Имате нужда от още едно, нали? Аз също. — Той щрака с пръсти по посока на минаващия слуга. — Момче! Донеси ни вино!
Кой знае защо, имам усещането, че разговорът ми с героя Касий Фронтин не се е получил, и търся начин да се измъкна. Поглеждам безпомощно Адриана, която тутакси схваща намека и се намесва:
— Цимбелин вече ви отне достатъчно време, чичо. Пък и виждам, че кметът е пристигнал. Трябва да му представим госта.
Да. Наистина трябва, преди още повече да съм объркал работите. Отново се покланям и се извинявам, а Адриана и Луцила ме хващат за ръце и ме помъкват към другия край на залата.
— Много ли бях противен? — питам.
— Чичо ми обича хората, които показват характер — отвръща Адриана. — В армията никой не смее дори да го заговори.
— Но не бях ли много груб — все пак той е голям човек, а аз съм обикновен гост от провинцията…
— Той беше груб! — разпалено възкликва Луцила. — Да нарича хората ви предатели! Как можа да каже подобно нещо! — И после ненадейно прошепва в ухото ми: — Утре ще ви заведа в Помпей. Там няма да ви е толкова скучно като тук.
Тя пристига в хотела след закуска с великолепна двуколка от махагон, цялата в коприна и позлата, теглена от два бели и два врани коня. Пред нея каретата, която ми беше пратил Марцел Фронтин, бледнее.
— С това нещо ли пристигнахте от Рим? — питам.
— Не, дойдох с влака. Каляската заех от Друзо Тиберио. Той е по тази част.
На приема почти не бях разговарял с младия Фронтин и впечатленията ми бяха най-бегли — изнежен младеж, напомаден и напарфюмиран, с по три-четири златни пръстена на всяка ръка, ленив и аристократично вял. Цяла вечер си разменяше изпълнени с него погледи с хубавия си приятел Ецио, който ми изглеждаше тъп като гладиатор, какъвто вероятно беше.
— Колко ли да струва такава двуколка? — поинтересувах се. — Пет милиона сестерции? Десет?
— Вероятно даже повече.
— И той ви я дава за цял ден просто ей така?
— Е, той има и още по-хубава. Друзо е син на богаташ и е много разглезен. Марчело не му отказва нищо. Аз, разбира се, намирам това за ужасно.
— Да — казвам. — Направо ужасно.
Дори да улавя иронията в гласа ми, Луцила с нищо не го показва.
— Но щом е готов да даде една от хубавите си каляски на приятелката на сестра си за ден-два…
— Защо да не се възползваме, нали така?
— Защо не наистина?
Така двамата с тази пищна червенокоса чужденка потегляме по крайбрежния път към Помпей в двуколка, чийто вид би накарал самия Цезар да пламне от завист. Всички се отдръпват да ни направят път, сякаш действително в нея се вози Цезар, и конете се носят като жребците на Аполон по широкия, добре настлан път.
С Луцила седим на една ръка разстояние като добре възпитани млади хора и си бъбрим за приема.
— И за какво беше този спор с чичото на Адриана снощи? — пита тя.
— Не беше спор, а просто недоразумение.