— Все същото. Нещо за нахлуване на римската армия в Британия, за да сме сигурни, че вие ще застанете на наша страна във войната. Толкова малко знам за тези неща! Нали нямахте намерение да се отцепвате?
— Как да ви кажа, малко оставаше, но не беше много учтиво от негова страна да го изтъква. Дори направо невъзпитано.
— Военен, какво искате. Те не се отличават с добри маниери.
— Въпреки това се засегнах. Така да ми го изтърси в очите…
— Значи е вярно?
— Тогава бях още момче, но помня, че преди петнайсетина години в Лондин имаше силна съпротива срещу оставането ни в империята.
— И са искали да възстановят републиката, така ли?
— Искали са да се отцепим от империята и да изберем крал от нашата кръв. Ако изобщо може да се говори за подобно нещо след осемнайсет века римско поданство.
— Ясно, значи са искали Британия да е независима.
— Да, и случаят е бил налице. Това става двайсетина години след като империята се е възстановила от упадъка, а после изведнъж се очертава нова гражданска война.
— Вълненията са започнали някъде на Изток, нали така?
Чудя се колко ли знае в действителност за всичко това. Подозирам, че повече, отколкото показва. Аз обаче идвам от Кантабригия с отличие по история и предполагам, че това е начинът й да ми даде възможност да блесна.
— Да, в Сирия, Персия и част от Индия. Малък пограничен бунт, който би могъл да бъде потушен с лекота от десетина легиона. Но император Лауреол вече е стар и болен — всъщност оглупял, — а в администрацията му никой не е в състояние да обърне внимание на крайните провинции. Когато се сещат да пратят легионите, вече е късно. Работите се усложняват неимоверно. И тъкмо тогава Испания и Галия, та дори и жалката Лузитания отново решават да се откъснат от империята. Това става през 2563 година и кризата е още по-страшна и от първата.
— И този път и Британия решава да се отцепи…
— Във всеки случай такова е желанието на тълпата. В Лондин имало шумни демонстрации, пред двореца на проконсула се размахвали плакати, на които пишело да си върви в Рим и „Британия — за британците!“. Хората искали да изхвърлят римляните и да възстановят старата келтска монархия. Естествено ние не сме могли да допуснем подобно нещо и сме ги усмирили много бързо, а когато започна войната и настъпи нашият час, воювахме така храбро, както и всеки друг римлянин.
— „Ние“? — повтори тя.
— Свестните хора в Британия. Интелигентните.
— Искате да кажете заможните?
— Да, безспорно. Ние разбирахме колко много можем да изгубим — не говоря само за нас, а за цяла Британия. Ако Британия, Галия, Испания и Лузитания се отцепеха, Италия щеше да изгуби излаза си на море. Пътят й по суша щеше да е преграден от неприятел на Изток, а на Запад друг неприятел щеше да я отделя от океана. Сърцето на империята щеше да изсъхне. Ние, британците, нямаше да имаме на кого да продаваме стоките си, освен ако не започнехме да ги превозваме с кораби до Нова Рома и да ги пробутваме на червенокожите. Разпадането на империята би довело до икономически спад в световен мащаб — глад, раздори, повсеместен ужас. И най-много щяха да страдат онези, които най-гръмко призоваваха за отцепване.
Тя ме поглежда странно.
— Собственото ви семейство има претенции за кралски произход, а името ви е келтско. Това навежда на мисълта, че вашите хора си спомнят с носталгия за времето преди римското завоюване, когато Британия е била свободна. И въпреки това сте потушили вълненията и не сте допуснали откъсване на провинцията от империята.
И тя ли ми се присмива? Не мога да ги разбера тези римляни и това ме кара да се чувствам скован.
— Лично аз не съм участвал — заявявам. — Тогава бях още момче. Но баща ми винаги е смятал, че трябва да поставяме интересите на римската цивилизация пред дребнавите си национални претенции. Когато войната стигна до нас, ние вече бяхме на страната на Рим и заслугата за това до голяма степен е негова. А когато пораснах, и аз се записах в легиона и допринесох с каквото можах за целостта на империята.
— Значи обичате императора?
— Обичам империята. Вярвам, че тя е необходима. Колкото до императора, който ни управлява сега… — Тук се поколебах. Трябваше да бъда предпазлив. — Имали сме и по-способни от него.
Луцила избухва в смях.
— А баща ми смята, че Максенций е пълен идиот!
— Моят също. Но императорите идват и си отиват, някои са по-добри от другите. Важното е империята да оцелее. На всеки Нерон се пада по един Веспасиан, на всеки Каракала — по един Тит Галий. И на всеки слаб и глупав Максенций…