Луцила слага пръст на устните си и ми посочва с поглед кочияша.
— Би следвало да внимаваме. Може би говорим прекалено много, а не бива, миличък.
— Да, да, разбира се.
— Виж, ако правехме нещо, което не трябва…
— Е, това вече е друго.
— Съвсем друго — казва тя и двамата избухваме в смях.
Сега минаваме буквално под сянката на великия Везувий. Незабелязано сме се приближили един към друг и аз усещам топлината на бедрото й, притиснато до моето.
Каляската прави остър завой и Луцила уж неволно полита към мен. Аз я обгръщам с ръка и тя слага глава на рамото ми. Ръката ми се плъзга надолу и спира върху твърдото кълбо на гръдта й. Тя не я отблъсква.
Стигаме развалините на Помпей тъкмо навреме за един късен обяд в скъпата странноприемница досами разкопките. Докато утоляваме глада си с печена риба и искрящо бяло вино, никой от двамата вече не прави опит да скрие желанието си. Изкушавам се да предложа да си спестим археологията и да отидем направо в стаята.
Но късметът не е на наша страна. Тя предварително е наела гид, който ни чака да приключим с обеда. Дребният оплешивяващ грък разпалено бъбри, нетърпелив да ни пренесе в света на античността. Ние покорно го следваме в зноя на задушния помпейски следобед, замаяни от виното и похотта, докато той ни води по каменните улици и ни показва града, погълнат от вулкана преди хиляда и осемстотин години, на втория месец от царуването на император Тит.
Всъщност гледката е завладяваща. Ние, съвременните римляни, си въобразяваме, че строим градовете и къщите си по подобие на древните. Ала промените, колкото и незначителни да са, се натрупват с вековете и Помпей, застинал под вулканичното покривало и останал недокоснат хиляда и осемстотин години, ни се струва невъобразимо древен.
Пред храма на Юпитер Луцила невинно ме пита:
— Какви богове почитате в Британия? Същите ли като нас?
— Да. Юпитер, Юнона, Аполон, Митра, Кибела и всички останали, които познавате и вие.
— А нямате ли си свои езически богове?
— За какви ни мислиш? За диваци ли?
— Разбира се, миличък! Големи красиви диваци със златни коси!
Очите й блестят. Знам, че нарочно ме дразни, но съм сигурен, че наистина го мисли.
Въпросът й, зададен игриво, ме наранява. Бузите ми пламтят от унижение, че съм британец, и тъкмо това я привлича.
Най-сетне напускаме развалините.
Връщаме се в хотела и се упътваме към апартамента. Терасата ни е с изглед към разкопките, а спалнята е изрисувана с фрески в помпейски стил. Мраморната вана може да побере шестима. Събличаме се един друг бавно, отлагайки мига. Луцила е здраво скроена, с широки рамене и бедра, с пълни твърди гърди и пищни извивки. Тя може би намира тялото си недостатъчно изящно, но за мен то е прекрасно. Кожата й е възхитителна, бледа като най-фина коприна, с едва забележими съзвездия от очарователни розови лунички по гърдите и раменете. И което е най-възхитително, триъгълникът между бедрата й е черен като нощта, в изумителен контраст с огненочервената й коса.
Тя улавя посоката на погледа ми и заявява:
— Не се боядисвам. Така си расте, не знам защо.
— А това? — Леко прокарвам пръст по вътрешната страна на бедрото й, където се вижда татуировка на бор. — Сигурно е белег по рождение?
— Жреците на Атис ми я направиха, когато ме посвещаваха.
— На фригийския Атис ли?
— Да, аз посещавам храма му. От време на време, обикновено пролет.
Значи това преди малко наистина е било игра!
— Атис! Поклонничка на фригийския Атис! 0, Луцила! И имаш наглостта да твърдиш, че британците са диваци, защото някои от нас почитат езически богове! А ти през цялото време си носила знака на Атис до… до…
— До кое, мили? Хайде, кажи го!
Казвам го на британски. Тя повтаря с наслаждение думата, толкова странна и варварска за слуха й.
— Хайде, целуни я.
— С удоволствие — коленича пред нея.
После я поемам в големите си ръце на варварин и я понасям към банята. Нежно я полагам във ваната и лягам до нея. Лежим така известно време, къпем се и се смеем. Накрая изскачаме от ваната и хукваме към леглото, още мокри. Тя търси дивото у мен — какво пък, давам й го. Горещи варварски ласки, които я карат да стене и да изрича задъхано непристойни думички на романски. В замяна получавам нежни и изкусни римски ласки, малки хитринки, датиращи от времето на Цезар, умело свиване и разпускане на вътрешните мускули и нежни докосвания с върховете на пръстите, които ме влудяват. Едва сме свършили, и отново сме готови да започнем отначало.
— Моят дивак — шепне тя. — Моят келт!