Оттам излязоха на шумен площад, пълен с клоуни, жонгльори, акробати, гълтани на саби, гълтани на огън, въжеиграчи и всевъзможни улични артисти, както и прегракнали глашатаи, които с пълен глас възхваляваха представленията. Максимилиан щедро им хвърляше сребърни монети и по негово настояване Менандър трябваше да прави същото. Под колонада по-нататък се играеше представлението на уродите — гърбушковци и джуджета, трима ухилени идиоти в пищни алени одеяния, мъж с вид на жив скелет и още един, близо три метра висок.
— Онзи с глава на щраус го няма — разочаровано отбеляза Бар-Хип. — И момичето с трите очи, и близнаците, сраснати в кръста.
И тук се раздаваха щедро сребърни монети, само Бар-Хип явно нямаше намерение да си развързва кесията.
— Знаеш ли, Фаусте, кой е най-големият урод и чудовище от всички? — тихо попита Максимилиан, докато вървяха през тълпата. Фауст мълчеше и той си отговори сам по начин, който приятелят му не очакваше: — Императорът, приятелю, защото по нищо не прилича на другите хора — винаги сам, без допир до честта и любовта, до нормалните човешки чувства. Нелепа фигура е императорът, да знаеш. Няма по-достойно за съжаление чудовище на земята от императора.
Цезар сграбчи месестата му ръка с желязна хватка и го погледна с такава ярост и болка, че Фауст онемя от изумление. За пръв път се сблъскваше с тази страна от характера на приятеля си. Но Максимилиан се озъби в усмивка и добродушно го смушка в ребрата, сякаш да заличи горчилката от думите си.
Продължиха сред редици от аптекарски сергии, наблъскани в тесни ниши, наподобяващи останките на изоставено светилище. Пред всяка от тях пламтеше лампа. Тези търговци на цярове предлагаха стоки като жлъчка от бик и хиена, змийска кожа, паяжина, слонски тор.
— Какво е това?
Гъркът посочи стъклено шишенце с някакъв ситен сив прах и Бар-Хип, след като се осведоми от продавача, обясни, че били изпражненията на сицилианска гугутка, ценени високо заради способността им да лекуват тумори на крака и много други болести. На друга сергия се продаваха само ароматни кори от индийски дървета, а на трета — малки кръгли плочки от рядка смола от остров Лемнос, подпечатани със свещения печат на Диана, които лекували ухапване от бясно куче и отравяне с най-смъртоносните отрови.
— А този човек тук — посочи Максимилиан към следващата сергия — продава само териак, универсална противоотрова, лекуваща дори проказа. Прави се основно от змии, накиснати във вино, но има и други съставки, които той не би издал дори да го измъчваме до смърт. Така ли е, Птолемее? — смигна той на едноокия египтянин с ястребово лице. — Дори да те подложим на мъчения, пак няма да кажеш, нали?
— Надявам се да не се стигне дотам, Цезаре — отвърна мъжът.
— Значи тук те познават? — попита Менандър, когато се отдалечиха на няколко крачки от сергията.
— Някои ме познават. Този тук на няколко пъти е носил цяровете си в двореца, да лекува болния ми баща.
— Да — кимна гъркът. — Всички знаем за слабото здраве на баща ти и се молим за бързото му изцеляване.
Максимилиан небрежно кимна, сякаш Менандър беше отправил пожелание времето на другия ден да е добро.
Това настроение на Цезар започваше да тревожи Фауст. Знаеше, че Максимилиан е непредсказуем и постоянно се люшка между самообладание и пълна неуравновесеност, но поне от учтивост би трябвало да намери думи на благодарност за проявеното съчувствие. Какво ли си мислеше пратеникът за този странен принц? А може би изобщо не мислеше нищо, освен че друго не би могло и да се очаква от по-младия син на един император.
В този подземен свят нямаше часовници, нито слънце, за да се отгатне часът по него, но стомахът вече подсказваше безпогрешно на Фауст кое време е.
— Ще се качим ли горе за обяд — попита той Менандър, — или предпочиташ да се нахраним тук?
— Иска ли питане! — заяви гъркът. — Нямам никакво желание да се качвам горе!
Обядваха в осветена с факли кръчма през две галерии от аптекарския тунел, заобиколени от лъхащи на чесън плебеи, насядали по грубите дървени пейки. Поднесоха им задушено месо с ароматен сос от ферментирала риба, накиснати в мед и оцет плодове и кисело вино, което малко се отличаваше от оцета. На Менандър очевидно му хареса. Изглежда никога не беше опитвал подобни груби лакомства и сега ядеше и пиеше със завиден апетит. Лъщящото му от пот чело, зачервените бузи и блесналите очи издаваха какво удоволствие му доставя тази необичайна трапеза. Максимилиан също поглъщаше блюдо след блюдо и прокарваше храната с огромни количества от ужасното вино, но той си беше такъв — обожаваше простата храна и нямаше мярка, когато видеше вино, независимо дали ставаше за пиене. Фауст също не беше от най-умерените и обичаше да си пийва заради шеметното усещане, когато умът се откъсва от натежалата плът, сега обаче преглъщаше с мъка, но се насилваше да пие заради Цезар, който се наливаше без мярка. Гледаше да налива по-често и на якия Бар-Хип, който беше като бъчва без дъно, защото прекрасно знаеше какво може да се случи, ако принцът прекали с виното и се забърка в някоя пиянска свада. Не му беше трудно да си представи как един хубав ден изнасят Максимилиан от подземията на носилка, изкормен и вкочанен. Ако това се случеше, най-доброто, на което можеше да разчита, беше да прекара остатъка от живота си като изгнаник в някоя затънтена тевтонска застава.