— Всичките са евнуси — с отвращение изрече Бар-Хип. — Поклонници на Дионис. Отдръпнете се, защото ще ви стъпчат — като тръгнат така, не признават никого.
Зад жреците вървеше втора процесия от уродливи клоуни, разногледи гърбушковци, които също носеха камшици, но само си даваха вид, че ги използват по предназначение. Максимилиан им хвърли шепа монети, Менандър повтори жеста му и изведнъж строят им се разпадна и те ентусиазирано се хвърлиха да ги събират в тъмното. Евреинът посочи над главите им към някакво помещение и обясни, че това е храмът на Приап. Менандър тутакси изрази желание да го разгледа, но този път Максимилиан го изпревари.
— Мисля това да остане за някой друг ден, твоя милост. Човек трябва да е свеж, когато се захваща с подобно нещо, а ти сигурно вече си уморен след това дълго обикаляне из подземията.
Пратеникът се омърлуши. Фауст се запита чия ли воля ще надделее — тази на високия гост, с чиито приумици трябваше да се съобразяват, или на императорския син, който очакваше да му се подчиняват безпрекословно. Ала след кратко колебание Менандър призна, че е време да се връщат. Може би осъзна, че ще е по-благоразумно да сдържи за известно време неутолимото си любопитство, а най-вероятно просто се подчини на волята на принца.
— Тук наблизо има изход — Бар-Хип посочи надясно.
Четиримата се озоваха на повърхността неочаквано бързо. Навън беше нощ. Както винаги след задуха на подземията, сладкият прохладен въздух им се стори хиляди пъти по-чист и по-благоуханен. Фауст с изненада установи, че са излезли недалеч от Константиновите бани, само на няколкостотин метра от мястото, откъдето бяха слезли, макар краката да го боляха от ходене. Това го наведе на мисълта, че сигурно са направили огромен кръг долу.
Сега копнееше единствено за собствената си баня, за прилична вечеря и масаж, а после и нумидийското девойче.
С небрежното високомерие на истински принц Максимилиан спря една минаваща носилка, чиито отличителни знаци показваха, че принадлежи на сенатор, и поиска да му я преотстъпят. Собственикът, оплешивяващ мъж, когото Фауст познаваше само по лице, безропотно се съгласи и побърза да се махне от погледа им, потъвайки в мрака. Фауст, Менандър и Цезар се качиха, а евреинът се сбогува само с небрежно махване и изчезна в тъмните улици.
Фауст се надяваше у дома да го чака съобщение, че принц Херакъл се връща в града. Уви, очакваше го още един изтощителен ден в катакомбите.
Тази нощ той спа лошо, макар малката нумидийка да правеше всичко възможно да го успокои.
Този път слязоха в подземията през друг вход, между колоната на Марк Аврелий и храма на Изида и Сарапис. Бар-Хип обясни, че това бил най-краткият път до пазара магьосниците, който Менандър особено силно желаеше да види.
Като усърден водач евреинът държеше да им покаже всички забележителни гледки по пътя — Шепнещата галерия, където дори и най-слабите звуци отекваха надалеч, Баните на Плутон — изпускащи пара горещи извори, от които лъхаше неприятно на сяра, но въпреки това бяха пълни дори по това време на деня, както и близката река Стикс — тъмният подземен поток минаваше по цялото протежение на Катакомбите и се вливаше в Тибър малко над Клоака Максима, големия отходен канал.
— Наистина ли е Стикс? — наивно попита Менандър с доверчивост, каквато Фауст не беше очаквал от него.
— Така я наричаме — отвърна Бар-Хип. — Защото е реката на нашия Подземен свят. А истинската, мисля, е някъде на изток, при вас. Тук трябва да свием…
В голямата зала, известна като Пазара на магьосниците, се влизаше през дупка в стената с неправилна овална форма. Смяташе се, че първоначалното й предназначение е било тук да се съхраняват колесниците на империята, в случай че градът падне в ръцете на варварите. По-късно се оказало, че подобна предпазна мярка е излишна и залата преминала във владение на тълпата магьосници, които я преградили с леки арки от пемза и я превърнали в редица ниски стаички. Високо на тавана, в самия му център, осмоъгълен отвор пропускаше бледите слънчеви лъчи от улицата, но осветлението идеше основно от димящите мангали пред всяка от сергиите. Дали благодарение на някаква магия или на чисто технически умения, но те искряха с ярки многоцветни пламъци и танцуващите огнени езици във виолетово, малиновочервено, кобалтовосиньо и изумруденозелено се смесваха с обичайните жълти и оранжеви цветове на нажежената жарава. От всички страни долиташе обичайната за всяко тържище глъчка. Всеки магьосник си имаше викач, който стоеше пред сергията и възхваляваше с цяло гърло достойнствата на стоката. Менандър едва беше пристъпил в залата, когато един от тях — дебел потен мъжага с брокатена роба в сирийски стил, тутакси се залепи за него и започна да го увещава да влезе вътре, като махаше енергично с ръце.