— Този човек е гост на града ни — процеди той, когато се изправиха пред стареца — и иска да чуе предсказанието ти за надвисналия ужасен край на Рим. Кажи си цената и започвай да разказваш приказката си.
Ала прорицателят се сви и отстъпи назад ужасен.
— Не, Цезаре! Умолявам те, недей!
— Значи ме познаваш?
— Кой не познава сина на императора? Особено ако работата му е да разбулва тайни!
— Е, моята я разбули. Но защо толкова се боиш от мен? Нищо няма да ти сторя. Хайде, човече, гостът ми е от двора на Юстиниан и иска да те пита куп неща за ужасната участ, която скоро ще ни сполети. Започваш ли? — Максимилиан измъкна кесията си и извади отвътре блестящо златно кръгче. — Току-що отлят ауреус. Стига ли да ти развърже езика? Или трябва още един, два, колко?
Това беше цяло състояние, но човекът се беше вцепенил от ужас. Той се отдръпна навътре, цял разтреперан, готов всеки миг да се строполи в несвяст. В лицето му не беше останала капка кръв, а бледите му очи се бяха изцъклили. Очевидно е свръх силите му, помисли си Фауст, да говори за краха на света пред истинския син на императора.
— Стига вече — тихо изрече той. — Уплаши горкия човечец до смърт, Максимилиане.
Ала Цезар кипеше от гняв.
— Не! Ето му златото! Да говори!
— Аз ще ти кажа, Цезаре, стига да пожелаеш — прозвуча нечий висок, пронизителен глас зад тях. — И ще чуеш неща, които със сигурност ще зарадват слуха ти.
Беше друг прорицател, дребен разноглед мъж с плъше лице, облечен в опърпана жълта туника, който дори има смелостта да дръпне Максимилиан за края на тогата. Каза, че се опитал да види бъдещето му още в мига, когато го съзрял да се появява на тържището, и дори нямало да му иска пари. Щял да му съобщи вестта, без да му вземе и една медна монета.
— Нямам желание! — отсече Максимилиан и му обърна гръб.
Ала дребният прорицател не се предаваше. С катерича пъргавина човечецът обикаляше около Максимилиан, надничаше в очите му с неизтощимата дързост на нищожество, срещнало титан.
— Хвърлих костите, Цезаре, и те ми показаха бъдещето ти. Славно бъдеще! Ти ще бъдеш един от най-великите герои на Рим! Хората ще те възхваляват в песни и след столетия!
Чертите на Максимилиан се разкривиха от внезапен гняв. Фауст никога не го беше виждал толкова разярен.
— Нима дръзваш да ми се подиграваш в очите? — изрече той с глас, така натежал от заплаха, че думите с мъка си пробиваха път. Дясната му ръка подскачаше и потрепваше конвулсивно, сякаш възпирана с огромно усилие на волята. — Герой, значи. Герой! Герой!
Дори да се беше изплюл в лицето му, дребосъкът едва ли би го вбесил повече.
Ала прорицателят упорстваше.
— Да, господарю, велик пълководец, който ще разпилее варварските армии като обрулени листа! Ти ще тръгнеш срещу тях начело на могъща войска скоро след като станеш император…
Тук принцът не издържа.
— И император значи! — изрева той и с все сила замахна с опакото на дланта си към лицето на мъжа.
Ударът просна нещастника върху пейката, на която се беше свил и трепереше от страх белобрадият пророк. Максимилиан направи крачка нататък, сграбчи дребосъка за раменете и го зашлеви отново, после пак, плесница след плесница, докато от носа и устата му рукна кръв, а очите му се изцъклиха. Фауст, изгубил ума и дума от слисване, се окопити и се намеси.
— Максимилиане — опита се да хване ръката на Цезар, — господарю, умолявам те… Не е редно, господарю…
Той даде знак на Бар-Хип и евреинът хвана другата ръка на Максимилиан. Двамата с общи усилия го откъснаха от човека.
В залата се беше възцарила мъртва тишина. Магьосниците и техните работници бяха спрели работа и наблюдаваха сцената с изумление и ужас. Не по-малко ужасен беше и Менандър.
Дрипавият дребен пророк, проснат на пейката, кажи-речи, в несвяст, изплю един зъб и прошепна с отчаяно предизвикателство в гласа:
— И да ме убиеш, господарю, това е истината: император!
Фауст и евреинът едва успяха да удържат принца и да го отмъкнат настрана, преди да е направил нещо още по-лошо.
Фауст не познаваше Максимилиан от тази му страна. Цезар не вземаше нищо на сериозно. За него светът беше една голяма шега. Винаги даваше да се разбере, че не държи на нищо и на никого, дори на себе си. Беше прекалено циничен и непостоянен, прекалено лекомислен и равнодушен към всичко важно на този свят, за да се разгневи истински. Защо тогава думите на прорицателя го бяха вбесили толкова? Яростта му беше далеч по-силна, отколкото оскърблението заслужаваше, ако изобщо имаше оскърбление. Човекът просто се опитваше да го поласкае. Ето, дошъл е принц, човек с царска кръв — защо да не му кажем, че ще бъде герой, та дори и император! Впрочем второто съвсем не беше невъзможно. Херакъл, който скоро щеше да седне на престола, можеше да умре бездетен и тогава неизбежно щяха да поканят брат му да заеме мястото му, колкото и далеч да беше той самият от подобна мисъл.