— И какво станало тогава? — попита Ауфидий вежливо, макар да не намираше нищо кой знае колко интересно в тази история.
— Този техен велик „изход“ бил ужасен провал. Мойсей и повечето водачи били избити, а оцелелите юдеи били върнати обратно в робство.
— Не мога да разбера…
— Да, но аз разбирам! — възкликна Целер и подпухналото му валчесто лице светна от фанатичен плам. — Помисли си за възможностите, драги ми Ауфидий! Да речем, че юдеите наистина успяват да стигнат Сирия Палестина. И този път се установяват трайно там — в тази люлка на мистично плодородие и култове към земята. А много столетия по-късно някой съчетава свирепия религиозен фанатизъм на юдеите с домораслата палестинска вяра в прераждането и възкресението, почерпена от египетския култ към Озирис — и се ражда нова религия, проповядвана от несъкрушим пророк. И не в далечния Египет, а в провинция на Римската империя, далеч по-тясно свързана със сърцето на държавата. И тъкмо защото Сирия Палестина по онова време е провинция на Римската империя, а римските граждани имат по-голяма свобода на придвижване, този култ се разпространява в самия Рим, както много други преди него.
— Е и? — подметна Ауфидий, този път заинтригуван.
— И той побеждава всичко останало, което нито Кибела, нито Митра, нито Озирис са успели да сторят. Пророците му проповядват всеобща любов и поделяне на богатството между всички хора — особено последното. Цялото имущество трябва да е общо достояние. Бедните в империята се тълпят в храмовете на този култ. Всичко се обръща с главата надолу. Императорът е принуден да го признае и дори сам да го приеме по политически съображения. Тази религия се възцарява над всичко — самите основи на римското общество са подкопани от религиозни предразсъдъци. Докато накрая империята, изглозгана от тази нова философия, рухва под напора на варварите, които от край време се навъртат по границите й…
— Точно това се е опитвал с всички сили да предотврати Тит Галий.
— Да. Ето защо в новата си книга съм описал свят, в който изходът на юдеите от Египет е успял, въпросната нова религия се е зародила и е заляла империята…
— Знаеш ли — изрече Ауфидий, като с мъка сдържаше прозявката си, — всичко това са фантазии. В крайна сметка нищо подобно не се е случило. И трябва да признаеш, Целере, не би могло да се случи.
— Може и да е така, а може и да не е. Но да размишлявам върху тези неща е добра гимнастика за ума ми.
— Да — кимна Ауфидий, — не се и съмнявам. Аз обаче предпочитам да разглеждам нещата такива, каквито са. Никога подобен култ не е прониквал в нашия обичан Рим, а империята е силна и непоклатима, затова да въздадем хвала на несъществуващия Юпитер или в който там бог се правиш, че вярваш. А сега, ако нямаш нищо против, искам да споделя с теб някои свои открития, свързани с данъчните реформи на император Тит Галий…
1282 O.P.: С ЦЕЗАР В ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ
Току-що пристигналият посланик на източния император беше доста по-млад от очакванията на Фауст — въздребен, с изящно телосложение и почти момичешка хубост, но очевидно много способен и с бърз ум. Човек, когото трябваше да държи под око. Имаше и нещо плашещо у него, макар на пръв поглед да не биеше на очи. Беше блестящ във великолепните си непроницаеми доспехи. Изисканата леност в съчетание със скрита сила караше високия, тромав и червендалест Фауст, започнал да пълнее откъм талия и да изтънява откъм коса, да се чувства истински плебей независимо от пищното си родословие.
Тази сутрин Фауст, чиято задача като служител в Канцеларията беше да посреща в столицата тъкмо такива важни гости, бе отишъл до Остия, за да посрещне на Имперския кей гръцкия посланик, който беше минал през Сицилия и Неапол, и да го придружи до апартаментите му в стария дворец на Северите, където отсядаха пратениците от източната половина на империята. Сега беше моментът да се сближи с новодошлия. Двамата се гледаха през изящната маса с ониксов плот в Малката колонна зала, която някой от предишните императори беше превърнал в голяма до неудобство гостна. Тук протоколът изискваше да обменят любезности и да си побъбрят на светски теми. Фауст нареди да донесат вино — едно от тежките изискани вина от лозята на Галия Транзалпина.
Двамата известно време се наслаждаваха на вкуса му. Не след дълго Фауст заговори, решен час по-скоро да приключи с най-деликатната част от задачата си.
— За съжаление принц Херакъл трябваше спешно да замине за северната граница, ето защо се наложи да отменим вечерята. Затова пък ще си свободен тази вечер и ще можеш да си починеш след дългото пътуване. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против.