Тази първа среща се оказа съвсем безплодна. И принцът, и посланикът си даваха сметка, че е твърде рано да обсъждат царската сватба или предложения военен съюз между Изтока и Запада, но дори и Фауст беше изумен от безсъдържателността на разговора. Херакъл попита Менандър дали би искал да присъства на гладиаторския турнир следващата седмица, подхвърли едно-две изречения за етруските си предци и религиозните им вярвания, за чийто последовател се смяташе, накрая заговори за някаква идиотска гръцка пиеса, представена в Одеон от Агрипа Лигурин предната седмица. За варварите, напиращи по северната граница, не каза и дума. За тежката болест на баща си — също. Както и за надеждата си да се сближи с Юстиниан. С подобен успех можеше да говори и за времето. Менандър със сериозен вид му отговаряше в същия дух. Фауст разбираше, че нищо друго не му остава. Цезар Херакъл трябваше да диктува положението, поне тук.
Принцът приключи аудиенцията изненадващо бързо и внезапно.
— Надявам се да имаме възможността отново да се срещнем — заяви неочаквано той, сварвайки неподготвен дори съобразителния Менандър, който отвори уста от изумление. — За съжаление утре отново се налага да напусна града. Но след като се върна, при първа възможност…
И отново протегна пръстена за целувка.
Навън, докато чакаха носилките, Менандър се обърна към Фауст:
— Мога ли да говоря открито, приятелю?
— Дали ще позная какво ще ми кажеш? — подсмихна се Фауст. — Вероятно, че не си очарован от принца, прав ли съм?
— Да, нещо такова. И винаги ли е такъв?
— О, не. Обикновено е много по-зле. Дори бих казал, че надмина себе си в твоя чест.
— Хм, много интересно. И това е бъдещият император на Запада… И ние в Константинопол бяхме чували, че Цезар Херакъл не е най-приятната личност, но чак толкова… За такова нещо не бях подготвен…
— Какво, възмутен си, че трябваше да целунеш пръстена му ли?
— Не, не е това. От един посланик се очаква да покаже известно смирение и уважение поне към императора. Както и към сина му, щом държи на това. Не, Фаусте, друго ме изуми… как да го кажа? Нека да помисля за момент… — Менандър замълча и се вгледа в нощта, към Форума и Капитолия в далечината, после отново заговори: — Знаеш ли, аз съм сравнително млад, но съм изучавал историята на империята — както на Източната, така и на Западната, и знам какво е нужно, за да бъде един император истински владетел. Ние, гърците, имаме една дума — харизма. Знаеш ли я? Нещо като вашето виртус, но не съвсем. Става дума за качество, присъщо на човека. Но харизмата може да бъде различна. Един управлява добре благодарение на личните си достойнства, събуждайки благоговение, страх или уважение — Юстиниан е добър пример за това, а също Веспасиан и Тит Галий в миналото. Друг управлява с решителност и хитрост, както е при Август и Диоклециан. Трети може да притежава милосърдие и мъдрост като Адриан и Марк Аврелий. Някои са останали в историята с воинската си доблест — такива като Траян и Гай Марций, пък и вашите двама императори, носещи името Максимилиан. Но… — Менандър отново замълча и пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Ако човек не притежава нито милосърдие, нито мъдрост, нито хитрост, нито доблест, нито способност да събужда страх и уважение…
— Аз мисля, че Херакъл е способен да събуди страх — вметна Фауст.
— Страх — да. Всеки император го може, поне за известно време. Калигула. Нерон. Домициан. Комод.
— И четиримата са били убити, ако не греша — подметна Фауст.
— Точно така. — Носилките пристигнаха и Менандър се обърна към него с ясна, почти блуждаеща усмивка. — Не е ли странно, Фаусте, че двамата царствени братя са толкова различни и надареният с харизма не желае да служи на империята, заставайки на кормилото й, а другият, комуто е отреден тронът, е напълно лишен от искрата божия? Жалко за тях, за тебе, жалко за света. Това е една от малките шегички, които боговете често си правят с нас, а, приятелю? Но онова, което забавлява боговете, за нас невинаги е толкова забавно.
На другия ден нямаше посещение на Катакомбите. Менандър прати вест, че ще остане в резиденцията си през целия ден, за да подготви посланието си за Константинопол. Цезар Максимилиан също му съобщи, че този ден няма да има нужда от неговата компания. Фауст прекара дълги часове над купищата документи, които канцеларията непрекъснато бълваше, отиде на редовната среща с другите служители, кисна няколко часа в обществената баня и вечеря с малката нумидийка с блестящите очи. Тя час и половина седя срещу него в нямо съзерцание, без да пророни дума и почти без да докосне храната — апетитът й беше като на пиле, — после покорно го последва в леглото. След като момичето си тръгна, Фауст полежа известно време, зачетен в кървавия „Тиест“ на Сенека, докато стигна до един пасаж, който би предпочел да не вижда тази вечер: „Живея в ужасен страх, че цялата вселена може да се пръсне на парчета във всеобща гибел и безформеният хаос да се върне и да покори богове и хора, че земята и морето ще бъдат погълнати от планетите, блуждаещи в небето.“ Той остана загледан в тези редове, докато буквите се размазаха пред очите му, и тогава пред погледа му изникнаха следващите: „От всички поколения тъкмо ние сме избрани да посрещнем тази горчива съдба, да бъдем смазани от падащите късове на натрошеното небе.“ Много привлекателно четиво за приспиване! Фауст захвърли свитъка и затвори очи.