Принцът се усмихна с безумна блуждаеща усмивка. Фауст разбираше, че това е само театър, демонстрация на хладен цинизъм, какъвто според Максимилиан се очаква от него, но зачервените му подпухнали очи издаваха болката на млад човек, потресен от страданията на любимия си баща.
— Дали ще умре днес, как мислиш? — попита Фауст.
— Вероятно не. Лекарите казват, че дори и сега силата му е изумителна. Ще изкара поне още един ден, даже два или три, но не повече.
— Брат ти при него ли е?
— Брат ми? — изуми се Максимилиан. — Нали ти ми каза, че бил на лов?
— Върна се миналата вечер и даде аудиенция на гърка в залата на Марк Анастасий. И аз бях там.
— Не! — изумено промърмори Максимилиан. — Не може да бъде! Копеле!
— Цялата среща продължи не повече от петнайсет минути, после той заяви, че сутринта отново заминава, но след като е разбрал, че баща ви е толкова зле… — Изведнъж Фауст схвана и остана като втрещен: — Какво искаш да кажеш — че вчера изобщо не си го виждал? Че не е отишъл цял ден да види баща си?
За миг и двамата онемяха.
Най-сетне Максимилиан проговори:
— Смъртта го плаши. Видът й, миризмата й, мисълта за нея. Не може да търпи присъствието на болен. Откакто императорът се разболя, той гледа да стои по-далеч от него. Във всеки случай не си е направил труда да му поднесе дори фъшкия. Това е точно в негов стил — да преспи под един покрив със стареца, без дори да се поинтересува за здравето му, камо ли да иде да го види, а после да се вдигне и пак да замине. Сигурно изобщо не е разбрал, че краят е толкова близко. Колкото до мене — едва ли би му минало през ума изобщо да се занимава с мен.
— Трябва пак да го извикаме в Рим — каза Фауст.
— Да, и аз така мисля. В края на краищата след ден-два ще бъде император. — Максимилиан го погледна уморено. — Ще го направиш ли ти, Фаусте? Аз в това време ще се изкъпя и ще се облека. Гъркът ни чака да го вземем, нали така?
— Какво? — Фауст стоеше като поразен от гръм. — Искаш да кажеш, че ще слезеш долу… днес, когато баща ти…?
— Защо не? В момента не мога да направя нищо за стареца. Пък и лекарите най-тържествено ме увериха, че ще изкара деня.
Гласът на Цезар внезапно беше станал леден. Фауст изпита желание да се скрие от смразяващия повей.
— Пък и няма аз да ставам император! — все така студено заяви Максимилиан. — Брат ми е този, който трябва да стои тук и да чака да поеме юздите. Прати на Херакъл съобщение да се връща възможно най-бързо, а ние ще идем с гърка да се позабавляваме. Скоро може да не ни се удаде такава възможност.
Нямаше как да открият евреина толкова бързо, затова се наложи този ден да минат без неговата неоценима помощ. Това не се понрави особено на Фауст, защото да се навърташ около храма на Приап беше малко рискована работа и той би предпочел силният, безстрашен Бар-Хип да е наблизо, ако се забъркат в някаква неприятност. Максимилиан обаче не изглеждаше притеснен. Принцът имаше необичайно оживен вид дори за него. Гневът, предизвикан от поведението на брат му, и напрежението, свързано с болестта на баща му, очевидно бяха изопнали нервите му до крайност и той приличаше на човек, който всеки миг ще избухне.
Ала все пак държанието му беше достатъчно хладнокръвно, когато ги поведе по криволичещата алея към Подземията откъм Константиновите бани и се насочи към пещерата, където се провеждаха ритуалите на култа към Приап. Тунелът беше с нисък таван и мокри от влага стени, белязани от сиво-зеленикави гъбести налепи. Колкото повече приближаваха към целта, толкова по-ясно личеше момчешкото нетърпение на Менандър. Фауст се забавляваше, но същевременно изпитваше и мъничко презрение. Нима в Константинопол нямаха вече подобни сенчести култове? Чак такъв блюстител на морала ли беше Юстиниан, след като собствената му жена Теодора беше бивша актриса с възможно най-свободното поведение, което човек може да си представи?
— Оттук — прошепна Максимилиан и посочи отвора — обикновен процеп в стената на пещерата. — Този тунел ще ни изведе над храма, откъдето се вижда много добре. Но искам да пазите пълна тишина. Само едно кихане — и с нас е свършено, защото това е единственият изход и ако открият, че ги шпионираме, ще ни причакат тук със секири.
Пътеката тръгваше стръмно нагоре. За високи мъже като Максимилиан и Фауст беше почти невъзможно да вървят изправени, затова пък Менандър не срещаше никаква трудност. Младият и пъргав Максимилиан се придвижваше с лекота, но за бавния и тромав Фауст всяка крачка беше изпитание. Той бързо се изпоти и се запъхтя. По някое време блъсна неволно фенера си в стената и звукът от удара отекна гръмко в тунела. Макасимилиан го изгледа сърдито и му изсъска да пази тишина.